След вечеря госпожа Клаес предложи да пият кафето в градината, срещу лалетата, които украсяваха средната й част. Те бяха поставени в саксии, заровени и наредени така, че да образуват пирамида. Имената на всички цветя бяха издълбани върху специални плочки. На върха на пирамидата се издигаше едно лале „драконска уста“, което никой освен Балтазар не притежаваше. Наречено Tulipa claesiana, то съчетаваше седемте цвята и ръбовете на изрезките му изглеждаха като позлатени. Балтазаровият баща многократно отказвал да го продаде за десет хиляди флорина. Той полагал тъй големи грижи да не бъде откраднато нито едно семенце, че го държал в дневната, където оставал често по цели дни, за да го съзерцава. Стъблото беше грамадно, изправено, здраво, с великолепен зелен цвят; пропорциите на цялото растение съответствуваха на чашката, чиито багри се отличаваха с блестящата свежест, ценена тъй високо у тези разкошни цветя.
— Ето лалета за трийсет-четирийсет хиляди франка — каза нотариусът, поглеждайки последователно към братовчедка си и към съцветието от прекрасни багри.
Госпожа Клаес беше тъй ентусиазирана от вида на цветята, които приличаха на скъпоценни камъни под лъчите на залязващото слънце, че не вникна в смисъла на тази характерна забележка.
— За какво ви е всичко това? — продължи нотариусът, като се обърна към Балтазар. — Би трябвало да ги продадете.
— Та нима са ми притрябвали пари! — отвърна Клаес с жест на човек, за когото четиридесет хиляди франка са дребна работа.
Събеседниците замълчаха за миг, докато децата се надпреварваха с възклицания:
— Мамо, я виж това!
— О, ето едно много хубаво!
— Как се казва ей това?
— Каква загадка за човешкия ум! — се провикна Балтазар, като вдигна ръце и сплете пръсти в жест на безнадеждност. — Една комбинация от водород и кислород чрез различни дозировки поражда на едно и също място, по един и същ принцип тези цветове, всеки от които представлява различен резултат!
Жена му слушаше това възклицание, което бе изречено твърде бързо, та не схвана смисъла му изцяло; Балтазар си спомни, че тя е изучавала любимата му наука, и й каза със загадъчен жест:
— Ще разбереш по-късно, сега още не би могла да знаеш какво искам да кажа!
После той отново изпадна в станалия обичаен за него унес.
— Вярвам му — каза Пиеркен, вземайки чаша кафе от ръцете на Маргерит. — „Прогониш ли вроденото, то се връща в галоп!“ — добави той съвсем тихо, обръщайки се към госпожа Клаес. — Вие ще имате добрината сама да поговорите с него, сега и дяволът не би го изтръгнал от вцепенението му. Засега това е всичко.