— Ти ми обеща — заговори тя, като взе ръката му между електризиращите си длани, — че ще ме посветиш в тайната на своите изследвания. Ще се съгласиш, че съм достойна да я узная, защото се осмелих да изучавам наука, която е осъдена от черквата. Това направих само за да бъда в състояние да те разбера. Любопитна съм, не скривай нищо от мен. Хайде, кажи ми как така една сутрин се събуди загрижен, след като вечерта бе заспал тъй щастлив?
— И за да говорим за химия ли беше тъй мила с мен?
— Мили, споделянето на една тайна, при което ще навляза още по-дълбоко в сърцето ти, би било най-голямо щастие за мен. Та нали разбирателството между душите поражда всички блаженства в живота? Твоята любов се връща чиста и непокътната при мен, искам да знам коя мисъл е тъй могъща, че ми я беше отнела толкова дълго време. Да, аз те ревнувам от една идея повече, отколкото от всички жени на света. Любовта е огромна, но не е безкрайна, а науката има безгранични дълбини, в които не бих желала да се впускаш сам. Мразя всичко, което може да застане между нас. Ако постигнеш славата, към която се стремиш, аз ще бъда нещастна: нали тя ще ти достави голямо удоволствие? Само аз бих искала да бъда източник на твоите радости.
— Не, ангел мой, по този път ме насочи не идея, а един човек.
— Човек ли? — провикна се тя ужасена.
— Спомняш ли си, Пепита, полския офицер, когото подслонихме у нас през 1809 година?
— Разбира се! — отвърна тя. — Понякога дори се дразнех, загдето често си припомнях очите му, от които сякаш бликаха огнени езици. Като че ли адски огън ги разпалваше. Помня и широкия му плешив череп, засуканите мустаци, скулестото, изпито лице!… И какво ужасяващо спокойствие имаше в държането му!… Ако бе намерил място в някоя странноприемница, сигурно нямаше да преспи тука…
— Този полски благородник се казваше господин Адам дьо Верховня — подхвана Балтазар. — През оная вечер, след като ти ни остави сами в дневната, ние случайно заговорихме за химия. Бедността го изтръгнала от изучаването на тази наука и той отишъл в армията. Струва ми се, че по повод на чаша подсладена вода разбрахме общите си интереси. Щом поръчах на Мюлкиние да донесе захар на парчета, капитанът много се изненада и ме попита: „Вие сигурно сте изучавали химия?“ „При Лавоазие“. „Имате щастие, че сте свободен и богат“ — провикна се той. От гърдите му се изтръгна въздишка, от онези, които разкриват цял ад, скрит под някой череп или затворен в някое сърце — нещо пламтящо, концентрирано, което не може да се изрази с дума. А погледът му после ме вледени. След кратко мълчание той ми разказа, че напуснал почти умъртвената Полша и емигрирал в Швеция. Там потърсил утеха в изучаване на химията, към която винаги бил чувствувал непреодолимо влечение. „Сигурно и вие като мен сте забелязали — добави той, — че арабското лепило, захарта и амидонът, стрити на прах, се превръщат в съвсем подобни субстанции, а при анализ дават един и същ количествен резултат.“ Той замълча отново и след като ме огледа изпитателно, поверително и тихо изрече тържествени думи, които днес не мога да повторя, но си спомням смисъла им. Те бяха придружени с такава настоятелност и пламенност в гласа, с такава сила на жестовете, че ме разтърсиха до дъно и отекнаха в слуха ми като удари на чук върху наковалня. Ето накратко неговите разсъждения, които бяха за мен въгленът, поставен от бога върху езика на Исай, защото подготовката ми при Лавоазие ми позволяваше да схвана цялото им значение: „Господине — ми каза той, — сходството на тия три субстанции, привидно различни, ме доведе до мисълта, че всички продукти на природата имат някаква обща основа. Изследванията на съвременната химия са доказали валидността на този закон относно повечето природни явления. Химията разделя творенията на две ясно разграничени части: органична природа и неорганична природа. Обхващайки всички растителни и животински създания, в които се забелязва повече или по-малко усъвършенствувана организация, или по-точно, по-голяма или по-малка подвижност, предопределяща наличността на повече или по-малко чувство, органичната природа е безспорно по-важната част на нашия свят. Анализът пък свежда всички продукти на тази природа до четири неразложими вещества, три от които са газове: азотът, водородът и кислородът, а четвъртото е твърдо, но не е метално — въглеродът. Неорганичната природа, напротив, е твърде малко разнообразена, лишена от движение, от чувство, може да се отрече у нея и способността да расте, която донякъде й признава Линей, а тя наброява петдесет и три неразложими вещества, чиито различни комбинации образуват всичките й продукти. Нима е допустимо средствата да бъдат по-многобройни там, където резултатите са по-малко? Ето защо мнението на моя стар учител е, че тия петдесет и три вещества имат някакъв общ източник, изменен някога под въздействието на сила, която днес вече не съществува, но човешкият гений трябва да я възроди. Е добре, предположете за миг, че действието на тая сила бъде възобновено — тогава ще имаме унитарна химия. И органичната, и неорганичната химия вероятно ще почиват върху четири основи, а ако успеем да разложим азота, който трябва да смятаме за едно отрицание, ще останат само три. Ето ни вече близо до великата Троица на древните и на средновековните алхимици, на които напразно се присмиваме. Съвременната химия свършва дотук. Това е и много, и малко. Много е, защото химията привикна да не отстъпва пред никаква трудност; малко — в сравнение с онова, което остава да се направи. Случайността й помогна на тая хубава наука! Ето например тази сълза от кристализирал чист въглерод, диамантът. Не изглеждаше ли той последната субстанция, която би могла да бъде създадена? Старите алхимици, които вярваха, че златото е разложимо, а оттам и подлежащо на създаване, се отказваха от идеята за изкуствен диамант. А въпреки това ние сме открили природата и закона на неговото образуване. Аз дори отидох по-далеч! — добави той. — Един опит ми доказа, че загадъчната Троица, с която са се занимавали от незапомнени времена, няма да се намери по пътя на сегашните анализи, които са лишени от насочване към определена точка. Ето най-напред опита. Посадете семена от кресон (една от субстанциите на органичната природа) в прах от сяра (едно от неразложимите вещества). Полейте семената с вода, която е дестилирана, за да не участвува в поникването никакво непознато вещество! Семената поникват, покарват в една добре позната среда и се хранят само с предварително известните вещества. Откъснете повечко стъбла от поникналите растения, за да получите достатъчно количество пепел, след като ги изгорите; така ще имате по-голяма изходна маса за опита. Е добре, като анализирате пепелта, ще откриете силициева киселина, алуминий, фосфат, калциев карбонат, магнезиев карбонат, калиев карбонат и железен окис — сякаш новият кресон е израснал в земята, край брега на някоя река. Всички тези субстанции не съществуват нито в сярата — неразложимото вещество, което служеше за почва на растенията, нито във водата, използувана за поливане, и чието съдържание е известно; но тъй като тях ги няма и в семената, ние не можем да обясним присъствието им в растенията, другояче, освен като допуснем, че има елемент, общ за веществата, съдържащи се в кресона, и за веществата, послужили като среда за развитието му. И така следва, че въздухът, дестилираната вода, серният прах и субстанциите, получени при анализа на кресона, тоест калият, варта, магнезият, алуминият и така нататък, имат общ източник, блуждаещ в атмосферата — такава, каквато слънцето я е създало. От този неопровержим опит — провикна се той — аз направих извод, че съществува