— Ах, ето господин Еманюел — каза Фелиси.
— Доброто момче! — каза госпожа Клаес, като забеляза Еманюел дьо Солис. — Радвам се, че ще го видя.
Маргерит се изчерви, като чу похвалата, изказана от майка й. От два дни насам видът на този младеж бе събудил в сърцето й непознати чувства, а в ума й бе раздвижил дремещи дотогава мисли. По време на последното посещение, направено от изповедника, се бяха случили някои от онези незабележими събития, които заемат голямо място в живота. Резултатите от тях щяха да бъдат тъй значителни, че изискват тук да бъдат описани двете нови лица, дошли при семейството. Госпожа Клаес имаше за принцип да изпълнява тайно всичко, което считаше за свой религиозен дълг. Нейният изповедник беше почти непознат в дома и се появяваше за втори път в къщата; но и тук, както и другаде, не можеше да не се изпита от всички своеобразно разнежване и възхищение при вида на чичото и племенника. Абат дьо Солис беше старец, прехвърлил осемдесетте, с бяла коса и безжизнено лице, от което животът сякаш се беше оттеглил в очите. Пристъпваше с мъка, защото единият от краката му беше ужасно обезобразен и бе прибран в нещо, което наподобяваше велурена торба. Поради това бе принуден да си служи с патерица, когато не се обляга на рамото на своя племенник. Превитият му гръб и съсухреното тяло говореха за крехко здраве, овладяно от желязна воля и целомъдрен религиозен дух, които го бяха запазили. Този испански свещеник, проявил се с широки знания, искрена религиозност и дълбок ум, от прост доминиканец беше станал главен изповедник на Толедо и главен викарий на архиепископството в Малин. Ако не беше френската революция, покровителството на Каза Реал щеше да го отведе до най-високите длъжности в църковната йерархия; обаче мъката, която му причини смъртта на младия дук, негов ученик, го отблъсна от дейния живот и той изцяло се посвети на възпитанието на своя племенник, осиротял твърде рано. По време на завладяването на Белгия той се установи при госпожа Клаес. Още от младите си години абат дьо Солис бе проявил забележителен ентусиазъм към света Тереза и природната му склонност го отведе към християнската мистика. Във Фландрия, където госпожица Буриньон и авторите, привърженици на религиозния екстаз, бяха спечелили доста последователи, той остана на драго сърце, още повече че това своеобразно братство го прие като патриарх. Тук продължаваха да следват доктрините на мистиците, въпреки цензурирането на Фенелон и госпожа Гюйон. Нравите му бяха строги, животът му — примерен и се говореше, че е изпадал в екстатични състояния. Въпреки че при подобна строга религиозност се полага пълно отричане от земното, любовта му към племенника го караше да полага грижи за неговите интереси. Когато ставаше въпрос за благотворителност, старецът прибягваше до приноса на вярващите от своята черква, преди да черпи от собственото си имущество. Патриархалният му авторитет беше тъй общопризнат, намеренията му — тъй чисти, преценките му — тъй верни, че всеки се отзоваваше на неговите искания. Като нагледна представа за контраста, който съществуваше между чичото и племенника, следва да се сравни старецът с някоя изкорубена крайречна върба, а младежът — с храст, покрит с рози, чийто строен и изправен ствол се протяга към изкривеното дърво, сякаш иска да го приповдигне.