— Но това би значело да обидя баща си. Последните думи на мама не бяха казани тъй отдавна, че да ги забравя. Баща ми не е способен да ограби децата си — добави тя, като се разплака. — Вие не го познавате достатъчно добре, господин Пиеркен.
— Но ако баща ви, скъпа братовчедке, се заеме отново с химия, той…
— Ние ще бъдем разорени, нали?
— О, напълно разорени! Вярвайте ми, Маргерит — каза той, като взе нейната ръка и я постави на сърцето си, — аз не бих изпълнил дълга си, ако не настоявах, Единствено вашият интерес…
— Господине — отвърна Маргерит студено, като отдръпна ръката си, — добре разбраният интерес на нашето семейство изисква аз да не се омъжвам. Майка ми прецени така.
— Братовчедке — възкликна той с убедителността на користолюбец, който вижда, че изгубва цяло богатство, — вие ще се самоубиете, вие ще хвърлите на вятъра наследството на майка си… Но аз ще бъда предан докрай, вие не знаете колко е голямо приятелството ми към вас! Вие не знаете колко ви обичам, как ви обожавам от деня, в който ви видях на последния бал, даден от баща ви. Вие бяхте възхитителна. Можете да се доверите на гласа на сърцето, когато то говори за материални интереси, скъпа Маргерит.
Той направи пауза.
— Да, ще свикаме семеен съвет и ще ви въведем в пълноправие, без да се допитваме до вас.
— Но какво означава пълноправието?
— Да можеш да се ползуваш от правата си.
— Щом мога да стана пълноправна, без да се омъжвам, защо настоявате да се омъжа и за кого?
Пиеркен се опита да погледне братовчедка си нежно. Но този израз тъй контрастираше със студенината на очите му, привикнали да обръщат всичко в пари, че на Маргерит й се стори, че забелязва пресметливост в дъното на тази импровизирана нежност.
— Ще се ожените за този, който би ви харесал… ь града… Съпруг ви е необходим, дори и като сделка. Ами ако останете сама с баща си? Без подкрепа ще можете ли да му оказвате съпротива?
— Да, господине, ще съумея да защищавам братята и сестра си, когато дойде време за това.
„Гледай я ти!“ — каза си наум Пиеркен.
— Не, няма да успеете.
— Нека да оставим тази тема.
— Сбогом, братовчедке. Ще се опитам да ви служа въпреки съпротивата ви. Ще ви докажа колко ви обичам, като ви закрилям, въпреки волята ви, срещу едно нещастие, което всички в града предвиждат.
— Благодаря ви за интереса, който проявявате към мен, но ви умолявам да не предлагате и да не предприемате нищо, което би могло да причини и най-малка скръб на баща ми.
Маргерит остана замислена, докато гледаше как Пиеркен се отдалечава. Тя сравни металическия глас, пружинената гъвкавост на обноските, погледите, които изразяваха по-скоро раболепие, отколкото нежност, с мелодичното мълчание на поезията, която излъчваха чувствата на Еманюел. Каквото и да се прави, каквото и да се приказва, съществува някакъв чудесен магнетизъм, чиито прояви никога не лъжат. Звукът на гласа, погледът, развълнуваните движения на влюбения мъж могат да бъдат имитирани, една девойка може да бъде подмамена от някой ловък актьор; но за да сполучи, гой трябва да бъде сам, единствен. Ако до девойката има душа, трептяща в съзвучие с нейните чувства, тя скоро ще различи проявленията на истинската любов. По това време Еманюел, както и Маргерит, се намираше под влиянието на облаците, които още от първата им среща съдбоносно бяха създали мрачна атмосфера над главите им и скриваха от тях синьото небе на любовта. Той изпитваше към своята избраница онова боготворение, което приема тъй нежни и загадъчни форми поради липсата на надежда. Неговото обществено положение го отдалечаваше твърде много от госпожица Клаес. Бедността и липсата на титла го обезкуражаваха и той не виждаше никакъв шанс да бъде приет за съпруг, винаги бе очаквал някакво насърчение, но Маргерит отказваше да му го даде пред угасващия поглед на умиращата. Еднакво чисти, те не си бяха казали нито една любовна дума. Техните радости бяха егоистичните радости на нещастните, които са принудени да им се наслаждават всеки в самота. Всеки бе изживял своя трепет поотделно, въпреки че ги вълнуваше лъч, произлизащ от една и съща надежда. Те сякаш се страхуваха от самите себе си, усещайки, че вече твърде много си принадлежат един на друг. Така Еманюел се боеше да докосне ръката на владетелката, за която бе издигнал храм в сърцето си. И най-неволният допир би предизвикал у него твърде вълнуваща наслада и той не би останал господар на своите развихрени чувства. Между тях не бяха разменени лесно уязвимите и всеобхватни, невинните и сериозни изповеди, които си позволяват и най-свенливите влюбени. Но въпреки това всеки от тях дотолкова бе завладял сърцето на другия, че и двамата бяха готови да направят един за друг и най-големите жертви — единствените удоволствия, които можеха да си позволят. Откакто умря госпожа Клаес, тяхната тайна любов се задушаваше под знака на траура. От кафяви, багрите на окръжаващата ги среда бяха станали черни, а проблясъците от светлина гаснеха сред сълзи. Сдържаността на Маргерит достигна почти до студенина, защото трябваше да спазва клетвата, дадена пред майка й. След като получи по-голяма свобода от преди, тя стана още по-строга. Еманюел беше възприел траура на своята любима, разбирайки, че в най-малкото любовно желание, и най-незначителното искане биха представлявали прегрешения пред законите на сърцето. Така тази голяма любов оставаше скрита повече от когато и да било. Двете нежни души продължаваха да трептят в съзвучие. Обаче, разделяни от скръбта, тъй както бяха разделяни от свенливостта на младостта и от уважението към страданията на умиращата, те още продължаваха да си служат само с прекрасния език на погледите, с нямото красноречие не преданите постъпки, с постоянното и пълно съответствие, възвишената хармония на младостта, първите стъпки на още неукрепналата любов. Всяка сутрин Еманюел идваше да се осведоми за здравето на Клаес и Маргерит, но влизаше в трапезарията само когато носеше писмо от Габриел или когато Балтазар го замолваше да влезе. Още първият му поглед, отправен към девойката, изразяваше хиляди пориви на симпатия: той страдаше поради сдържаността, която му налагаха условностите, той не беше я напуснал, споделяше тъгата й и проливаше сълзи над сърцето на своята любима чрез този поглед, лишен от всякаква задна мисъл. Добрият младеж дотолкова живееше само в настоящето, тъй много държеше на едно щастие, което му изглеждаше мимолетно, че понякога Маргерит се упрекваше, загдето не му подава ръка с думите: „Нека бъдем приятели!“