— Имаш право, мое дете; след шест седмици всичко ще бъде свършено! Аз ще съм намерил абсолютното, е противен случай абсолютното изобщо не може да се намери. Вие ще бъдете богати, ще имате милиони…
— Остави ни засега поне парче хляб! — отвърна Маргерит.
— Няма ли хляб тук? — запита Клаес с тревога. — Да няма хляб у един Клаес!… Ами всичките ни имоти?
— Ти изсече гората във Вение. Землището още не е разчистено и не може да произвежда нищо. Що се отнася до фермите в Оршиз, доходите от тях не стигат дори за изплащане на лихвите от заемите, които си направил.
— Тогава от какво живеем? — запита той.
Маргерит му посочи иглата си и добави:
— Рентата на Габриел ни помага, но тя не е достатъчна. Бих могла да свържа някак двата края тая година, ако не ме отрупваш с неочаквани фактури, ти нищо не ми казваш за покупките си в града. Тъкмо мисля, че имам достатъчно за тримесечните разходи, и ми пристига някоя сметка за закупена сода, поташ, цинк, сяра и какво ли не още…
— Мило дете, още шест седмици търпение; после ще стана по-внимателен, ти ще видиш чудеса, моя малка Маргерит.
— Крайно време е да помислиш за своите работи. Продаде всичко: картини, лалета, сребро, вече нищо не ни остава; поне нови дългове недей да правиш.
— Отсега нататък не бих искал да правя — каза старецът.
— Отсега нататък! Да не би да си направил други?
— Малко нещо, дреболии… — отвърна той, като сведе поглед и се изчерви.
За първи път Маргерит се почувствува унизена от падението на баща си и изпита такава мъка, че не посмя да го разпитва повече. Месец по-късно един банкер от града дойде, за да осребри полица за десет хиляди франка, подписана от Клаес. Маргерит го помоли да изчака този ден, като изказа съжаление, че не е била предупредена за това плащане. Тогава той й съобщи, че фирмата Проте и Шифрьовил има още девет полици, всяка за същата сума, с падежи през един месец.
„Повече не може така! — помисли си Маргерит. — Нещо трябва да се направи.“
Тя изпрати да повикат баща й и нервно почна да се разхожда из дневната, като си говореше сама на себе си:
— Да намеря сто хиляди франка или да видя баща си затворен, какво да правя?
Балтазар не слезе. Не можейки повече да чака, Маргерит се изкачи в лабораторията. Като влезе, видя баща си сред обширно помещение, силно осветено, пълно с уреди и прашни стъклени съдове. Тук и там имаше книги и масички, отрупани с надписани и номерирани вещества. Навред, поради заетостта на учения, безпорядък — пълно противоречие с фламандските навици. Над тези купища от колби, реторти, метали, фантастично оцветени кристали, образци, окачени по стените или хвърлени върху пещите, се очертаваше лицето на Балтазар Клаес. Без дреха, със запретнати ръкави като работник, с разголена гръд, покрита с косми, бели като косите му. Очите, страхотно напрегнати, втренчени в една пневматична машина, не се откъснаха от нея. Похлупакът на тази машина беше покрит с леща, образувана от две изпъкнали стъкла, чиято вътрешност бе изпълнена с алкохол. Там се събираха слънчевите лъчи, които минаваха през едно от деленията на таванската розетка. Съдът, чиято основа беше изолирана, бе свързан чрез жици с огромна волтова батерия. Льомюлкиние движеше основата на машината, монтирана върху подвижна ос, като се стремеше винаги да поддържа лещата перпендикулярно спрямо слънчевите лъчи. Той се изправи с лице, очернено от прах, и каза:
— Ах, госпожице, не се доближавайте!
Баща й, който, почти коленичил пред своята машина, бе ярко осветен от слънчевите лъчи, с оределите си коси, наподобяващи сребърни нишки, с изпъкналия си тук там череп, с лицето си, изкривено в напрегнато очакване, а също необикновеният изглед на предметите, които го заобикаляха, тъмнината, която обгръщаше ъглите на това обширно таванско помещение, откъдето се подаваха чудновати машини — всичко засилваше впечатлението на поразената Маргерит, която си каза е ужас:
„Баща ми е луд!“
Тя се приближи до него и му каза на ухото:
— Отпрати Льомюлкиние.
— Не, не, мое дете, той ми трябва; очаквам резултата от един чудесен опит, за който другите не са се сещали. От три дни вече дебнем един слънчев лъч. Разполагам със средства да подложа металите в съвсем празно пространство под концентрирана слънчева светлина и електрически ток. Виждаш ли, ей сега най-силното въздействие, с което може да разполага един химик, ще се прояви, и само аз…
— Татко, вместо да изпаряваш металите, по-добре ги пази, за да плащаш с тях полиците си…