— Вие ни спасихте! — прекъсна го тя и го хвана под ръка, за да слязат в дневната.
След като узна произхода на сумата, запазена от Еманюел, Маргерит му довери тъжната необходимост, заплашваща къщата.
— Трябва да ида да изплатя полиците — каза Еманюел. — Ако всичките са у Мерсктюс, вие ще спечелите лихвите. Ще ви предам седемдесетте хиляди франка, които остават. Милият ми чичо остави приблизително такава сума в дукати, които лесно ще могат да се пренесат тайно.
— Да, донесете ги през нощта, когато баща ми спи, ще ги скрием заедно. Ако разбере, че имам пари, може би ще прибегне до насилие. О, Еманюел, да се пазиш от собствения си баща! — добави тя разплакана и отпусна челото си върху сърцето на младежа. Това грациозно и тъжно движение, с което Маргерит търсеше закрила, беше първият израз на нейната любов — винаги обгърната от меланхолия, винаги сдържана от страдания; но това препълнено сърце най-сетне трябваше да прелее и този миг дойде под тежестта на нещастието!
— Какво да правим? Какво ще стане с нас? Той не вижда нищо, не се грижи нито за нас, нито за себе си. Просто не знам как може да живее на този таван, където въздухът изгаря.
— Какво може да се очаква от човек, който всеки миг се провиква като Ричард III: „Кралството ми за един кон!“ — отвърна Еманюел — Той винаги ще бъде безпощаден и вие трябва да бъдете като него. Платете тези полици, дайте му, ако искате, вашето състояние; но средствата на братята ви и на сестра ви не са нито ваши, нито негови.
— Да дам състоянието си? — каза тя, като стисна ръката на Еманюел и му хвърли пламенен поглед. — Вие ме съветвате да сторя това, вие, докато Пиеркен измисляше хиляди лъжи, за да ме накара да го запазя.
— Уви, може би и аз съм егоист по свой начин! Понякога бих желал да сте бедна, струва ми се, че така ще сте по-близо до мен; друг път ми се иска да сте богата, щастлива и намирам, че е дребнаво да се виждаме разделени заради жалките предимства на богатството.
— Скъпи, да не говорим за нас…
— Нас! — повтори той с опиянение.
После, след кратко мълчание, добави:
— Нещастието е голямо, но не е непоправимо.
— Ще трябва да го поправим ние самите, семейство Клаес вече няма глава. Той достигна дотам, че вече не е нито баща, нито мъж, няма никаква представа за правда и неправда. Той, който беше тъй благороден, тъй честен, тъй щедър, сега прахоса, въпреки закона, имуществото на децата, които трябваше да закриля — в каква бездна е пропаднал? Боже мой, какво всъщност търси?
— За нещастие, скъпа Маргерит, въпреки че греши като баща на семейство, той има право от научна гледна точка. Ще се намерят в Европа двадесетина души, които биха му се възхитили, докато всички останали говорят за лудост. Но вие можете без никакви скрупули да му откажете имуществото на неговите деца. Всяко откритие става случайно. Ако баща ви трябва да намери решението на своя проблем, той ще го открие без толкова разноски и може би дори в момент, когато е загубил всякаква надежда!
— Горката ми майка, по-добре е за нея, че умря! — каза Маргерит. — Тя хиляди пъти е изстрадала смъртта, преди да умре. Тази борба няма край…
— Ще има край — подхвана Еманюел. — Когато няма да имате вече нищо, господин Клаес няма да намира средства и ще се спре.
— Тогава нека да се в спре още днес, ние нямаме средства.
Господин дьо Солис отиде да изплати полиците и после ги донесе на Маргерит. Противно на обичая си, Балтазар слезе няколко минути преди започването на вечерята. За първи път от две години насам дъщеря му забеляза белези на страшна скръб по лицето му: отново беше станал баща, разумът беше пропъдил научното увлечение. Той погледна към двора, към градината и когато се убеди, че е сам с дъщеря си, приближи се към нея с жест, изразяващ меланхолия и доброта.
— Мое дете — започна той, като стисна ръката й с болезнена нежност, — прости на стария си баща… Да, Маргерит, аз не бях прав, само ти си правата. Докато не съм намерил, аз съм жалък нещастник! Ще си ида оттук. Не искам да видя как ще продадат Ван Клаес — и той посочи към портрета на мъченика. — Той е умрял за свободата, аз ще умра за науката, той — прославен, аз — омразен…
— Омразен ли, татко? Не! — каза тя, като се хвърли на гърдите му. — Ние всички те обичаме, нали Фелиси? — и Маргерит се обърна към сестра си, която влизаше в този миг.
— Но какво ти е, мили татко?
Аз ви опропастих…
— Нищо — каза Фелиси, — братята ни ще спечелят ново състояние за нас. Жан винаги е пръв в класа си.
— Ето какво, татко — подхвана Маргерит, като отведе Балтазар към камината. След този жест, изпълнен с грация и синовна ласкавост, тя взе оттам няколко книжа, сложени под стенния часовник — ето твоите полици, но не подписвай нови, защото няма да има с какво да ги платим…