— Къде да скрием това? — каза Маргерит, и не устоя на удоволствието да си поиграе с няколко дуката — детинска постъпка, която я погуби!…
— Ще повдигна тази мраморна колонка, чиято подставка е куха — каза Еманюел, — ще пъхнете фишеците там и самият дявол не би отишъл да ги търси на това място.
В мига, в който Маргерит за предпоследен път отиваше от масичката до колонката, тя нададе пронизителен вик, изпусна фишеците, а монетите разкъсаха хартията и се разпиляха по паркета; баща й беше на вратата на дневната и алчното изражение на лицето му я ужаси.
— Какво правите тук? — каза той, като поглеждаше ту към дъщеря си, прикована от страх към пода, ту към младежа, който набързо се бе изправил, но чието положение край колонката беше достатъчно многозначително.
Монетите бяха изпопадали по паркета със силен шум и тяхното разпиляване в тоя миг изглеждаше пророческо.
— Не съм се излъгал — каза Балтазар, сядайки, — долових звук на злато…
Той беше не по-малко развълнуван от двамата млади, чиито сърца биеха в такова съзвучие, че движенията им се съчетаваха като удари на часовниково махало посред дълбоката тишина, която внезапно настана в дневната.
— Благодаря ви, господин дьо Солис — каза Маргерит на Еманюел, което означаваше: „Помогнете ми, за да спасим тази сума.“
— Значи това злато…? — подхвана Балтазар, като поглеждаше с ужасяваща прозорливост към дъщеря си и Еманюел.
— Това злато е на господина, който има добрината да ми го заеме, за да посрещна нашите задължения — отвърна тя.
Господин дьо Солис се изчерви и понечи да излезе.
— Господине — каза Балтазар, като го задържа за ръката, — не се скривайте от моята признателност.
— Господине, вие не ми дължите нищо. Тези пари принадлежат на госпожица Маргерит, която ги заема срещу своите имоти — отвърна той и погледна любимата си, която му поблагодари с едва доловимо трепкаме на клепачите.
— Не мога да оставя това така — каза Клаес и взе перо и лист хартия от масичката на Фелиси.
После се обърна към удивените млади хора:
— Колко има тук?
Страстното увлечение беше направило Балтазар по-хитър и от най-ловкия измамник: сумата щеше да бъде в последна сметка негова. Маргерит и господин дьо Солист се поколебаха.
— Да ги преброим — каза той.
— Има шест хиляди дуката — отвърна Еманюел.
— Седемдесет хиляди франка — подхвана Клаес.
Погледът, който Маргерит отправи към своя любим, му даде смелост.
— Господине — заговори почтително той, — поемането на задължението от ваша страна няма никаква юридическа стойност, простете ми този чисто технически израз. Аз дадох в заем на госпожицата тази сутрин сто хиляди франка, за да изплати полиците, които вие не бяхте в състояние да погасите. Вие не можете да ми дадете никакви гаранции. Тези сто и седемдесет хиляди франка са на госпожица дъщеря ви, която може да разполага с тях както намери за добре, но аз съм й ги заел срещу обещанието да сключим договор, по силата на който ще бъда гарантиран чрез нейния дял от сечището във Вение.
Маргерит извърна лице, за да не се видят сълзите, бликнали в очите й, тя познаваше чистосърдечието на Еманюел. Възпитан от чичо си в най-строго съблюдаване на религиозните добродетели, младежът особено много се ужасяваше от всякаква лъжа: след като бе поднесъл живота си и сърцето си на Маргерит, сега той жертвуваше заради нея и своята съвест.
— Сбогом, господине — му каза Балтазар, — мислех, че имате повече доверие в един човек, който ви гледаше с очите на баща…
След като размени съжалителни погледи с Маргерит, Еманюел бе съпроводен от Марта, която затвори вратата към улицата. Когато бащата и дъщерята останаха съвсем сами, Клаес заговори.
— Ти ме обичаш, нали?
— Не започвай тъй отдалеч, татко: ти искаш тази сума, нали? Няма да ти я дам.
Тя се зае да събира дукатите, а баща й мълчаливо почна да й помага да подрежда монетите и да проверява сумата, която беше разпиляна. Маргерит не прояви никакво недоверие към него. Когато дукатите отново бяха събрани на фишеци, Балтазар каза с отчаян израз: