— Маргерит, това злато ми трябва!
— Ако го вземеш, ще бъде кражба — отвърна тя студено. — Чуй ме татко: по-добре да ни убиеш всички изведнъж, отколкото да ни караш да изстрадваме хиляди пъти смъртта всеки ден. Разбери, че не можем да отстъпим…
— Това значи да убиете баща си!
— Така ще отмъстим за майка си — каза тя, като посочи мястото, където госпожа Клаес беше умряла.
— Дъще, ако знаеше за какво става дума, нямаше да ми кажеш такива думи. Слушай, ще ти обясня задачата… Но ти нищо няма да разбереш — провикна се той с отчаяние, — най-сетне дай ми ги! Повярвай веднъж на баща си… Да, знам, че причиних мъка на майката, че разпилях, за да употребя израза на невежите, своето имущество и ви лиших от вашето: знам, че всички работите заради това, което ти наричаш лудост; но, мой ангеле, моя многообична, моя любов, моя Маргерит, чуй ме най-после! Ако не успея, ще се съгласявам за всичко с теб, ще ти се подчинявам така, както ти би следвало да ми се подчиняваш; ще изпълнявам твоите желания, ще оставя на теб да се разпореждаш с имуществото ми, няма да бъда вече настойник на децата си, ще се откажа от всякаква власт. Кълна се в майка ти! — каза той и се просълзи.
Маргерит се извърна, за да не гледа това разплакано лице, и Клаес се хвърли в краката на дъщеря си, като вярваше, че тя ще отстъпи.
— Маргерит, Маргерит! Дай ги, дай ги! Какво са шейсет хиляди франка, за да си спестиш вечни угризения! Ето виж, аз ще умра, това ще ме убие… Чуй ме, думата ми ще бъде свещена. Ако не сполуча, ще се откажа от моите изследвания, ще напусна Фландрия и самата Франция, ако искаш, и ще ида да работя като прост работник, за да възстановя стотинка по стотинка твоето имущество и да върна един ден на децата си онова, което науката е взела от тях.
Маргерит поиска да привдигне баща си, но той настояваше да остане в краката й, после прибави разплакан:
— Бъди за последен път нежна и предана! Ако не успея, ще се съглася, че си имала право да бъдеш груба. Ще ме наричаш луд старец, ще ми казваш, че съм лош баща, най-сетне ще можеш да заявиш, че съм невежа! А аз, като слушам тия думи, ще ти целувам ръцете. Ако искаш, ще можеш да ме биеш и когато ме удряш, ще те благославям като най-добрата между дъщерите, спомняйки си, че си ми дала своята кръв!
— Ако ставаше въпрос само за моята кръв, щях да ти я дам — провикна се тя, — но мога ли да оставя твоята наука да удуши братята ми и сестра ми? Не! Стига, стига! — каза тя, като изтриваше сълзите си и отблъскваше галещите ръце на баща си.
— Шейсет хиляди франка и два месеца — каза той, надигайки се яростно, — само това ми е нужно! Но моята дъщеря застава между славата, между богатството и мен… Бъди проклета! Ти не си нито дъщеря, нито жена, ти нямаш сърце! Ти няма да бъдеш нито майка, нито съпруга!… Остави ме да ги взема! Хайде, мила малка моя, мое скъпо дете! Ще те обожавам — продължаваше той, като протегна ръка към златото. В движението му имаше чудовищна енергия.
— Аз съм беззащитна пред силата, но бог и великият Клаес ни виждат! — каза Маргерит, като посочи портрета.
— Добре, опитан се да живееш, опръскана с кръвта на своя баща! — викна Балтазар с ужасяващ поглед.
Той стана, огледа дневната и бавно се опъти да излезе. Като стигна до вратата, обърна се като някой просяк и запита дъщеря си с жест, на който Маргерит отвърна с отрицателно движение на главата.
— Сбогом, дъще! — каза той нежно. — Опитай се да живееш щастливо.
След излизането му Маргерит остана в някакво вцепенение, което сякаш я отдели от земята. Тя вече не беше в дневната, не усещаше тялото си, имаше крила и летеше из просторите на духовния свят, където всичко е възвишено, където мисълта преодолява и разстоянията, и времето, където никаква божествена ръка повдига завесата, забулваща бъдещето. Струваше й се, че изминават цели дни между отделните стъпки на баща й, който се качваше нагоре по стълбището; после в мига, когато чу, че той влиза в стаята си, тръпки от ужас я разтърсиха. Водена от предчувствие, което проблясна в душата и с бързината на светкавица, тя изтича по стълбището в тъмнината, безшумно, с бързината на стрела и видя байта си, който вдигаше пистолет към челото си.
— Вземи всичко! — извика тя и се спусна към него.
Маргерит се отпусна на едно кресло. Като видя бледността й, Балтазар почна да плаче, тъй както плачат старците; отново се превърна в дете, целуна я по челото, заговори й, без да спира, беше готов да подскача от радост и сякаш му се искаше да танцува с нея, тъй както влюбеният танцува с любимата си, след като тя му е дала щастие.