— Бога ми — възкликнал божият човек, — съвсем скоро ще видите какви хубави неща ще има тепърва да ви се случват.
При тези думи кралят наредил на прислугата да снеме доспехите на рицаря и да го облече в роба от червена коприна, а сетне му дал да се загърне в червената мантия, която носел преметната през рамо, цялата от брокат и подплатена отвътре с бял хермелин. Щом свършил с обличането и натъкмяването, старецът се обърнал към младежа:
— Последвай ме, сеньор рицарю.
Последният се подчинил, а непознатият мъж го отвел право до Опасното кресло, до което седял Ланселот, и повдигнал сложеното върху него копринено покривало. На него намерил следния надпис: „Това е креслото на Галаад.“ Божият човек се взрял внимателно в него, намерил, че е прясно написано, и разпознал името. След което на висок глас — така, че всички да го чуват, — заявил:
— Сеньор рицарю, седни тук, защото това място ти принадлежи.
Младежът седнал уверено и казал на стареца:
— Сега вече можеш да се завърнеш обратно, защото прекрасно се справи с онова, което ти бе заръчано. Бъди така добър да поздравиш всички в светата обител, както и моя чичо крал Пелес, а също и моя дядо — богатия Крал Рибар, — и им кажи от мое име, че ще отида да ги навестя при първия удобен случай.
Старецът тръгнал да излиза, призовавайки Господ да закриля крал Артур и всички присъстващи, а когато те един през друг го заразпитвали кой е той, не пожелал да им даде обяснение, а само отвърнал, че засега няма да се разкрие, защото ще имат възможност да разберат това, когато му дойде времето, стига тогава да имат смелостта да зададат същия въпрос. Сетне се приближил до затворената главна порта на двореца, отворил я и слязъл в двора, където го очаквали петнадесетина рицари и други благородници, които били дошли с него. Качил се той на коня и напуснал двора, така че този ден никой не могъл да научи за него нищо повече.
Когато присъстващите видели младият рицар да сяда в креслото, от което толкова доблестни мъже изпитвали голям страх и от което неведнъж произлезли невъобразими събития, всички до един изпитали голяма почуда. Виждали, че е твърде млад, и не можели да си представят откъде би могъл да бъде осенен с подобно благоволение, освен по волята на Господ Бог. Празникът навлязъл в разгара си и всички отдавали почит към рицаря, защото били убедени, че именно той е човекът, благодарение на когото чудесата на Светия Граал най-после ще престанат. Увереността им идела от изпитанието с креслото, което се било случило пред очите им: до този ден всеки, който дръзнел да седне без позволение в него, неизменно бил спохождан от голяма беда. Но не и този младеж. Ето защо му прислужвали и го обграждали с почести, сякаш бил господар и властелин над рицарите от Кръглата маса.
Ланселот, впечатлен от необикновеното събитие, също се взрял внимателно в него и с изненада узнал, че това е същият младеж, когото призори бил посветил в рицарски сан. Той силно се възрадвал от това и му оказал всевъзможни знаци на внимание и уважение. Отворил разговор за много неща, помолил го да му разкаже за себе си, а младежът, понеже също го разпознал, не посмял да му откаже и му отговорил на много въпроси. Но Боорт, който се радвал като никой друг, защото знаел, че това е Галаад, синът на Ланселот и рицарят, призван да доведе нещата до успешен край, се обърнал към брат си Лионел със следните думи:
— Драги братко, знаеш ли кой е рицарят, седнал на Опасното кресло?
— Нямам особена представа — отвърнал му Лионел. — Може би е онзи младеж, който бе посветен тази сутрин в рицарско звание от ръката на сеньор Ланселот и за когото ние с теб през целия ден си говорихме, че е заченат от дъщерята на богатия Крал Рибар и сеньор Ланселот.
— Бъди сигурен — казал Боорт, — че това е той и че е наш близък братовчед. Цялата тази история би трябвало да ни доставя голяма радост, защото няма съмнение, че той ще извърши велики дела, каквито никой рицар никога не е извършвал, след като още първите му стъпки са толкова забележителни.
Така си говорели за Галаад двамата братя, не по-различни били и думите, които всички присъстващи в двора на Артур си разменяли. Новината така бързо се разпространила из двореца, че достигнала дори до кралицата, която се хранела в своите покои. Един от младите й прислужници дотичал при нея и й казал:
— Господарке, чудеса се случиха в двореца днес!