— Имаш ли си гадже?
Старият му приятел е ранен, но не е глупав. Прозира накъде бие Морис и отговаря утвърдително:
— Да!
„Нямаш!“ — помисля си Морис и замахва с брадвичката: храс!
Анди изписква и се загърчва като червей върху окървавения килим. Морис замахва втори път и онзи пак изпищява. „Добре че целите стени са в рафтове с книги — казва си Морис. — Книгите са отличен звукоизолатор.“
— Не мърдай, мамка ти! — извиква, обаче Анди продължава да се гърчи. Морис го удря с брадвичката още четири пъти. Последният попада между очите на шишкото, които се разпукват като гроздови зърна, и Халидей престава да се гърчи. Морис издърпва брадвичката (острието скрипти, докато чегърта костта), пуска я и тя тупва на килима до разперените ръце на стария му приятел.
— Така. Приключихме — казва.
Килимът е подгизнал от кръв. Бюрото, едната стена, както и самият Морис, са изпръскани с червени капки. Кабинетът се е превърнал в кланица. На Морис не му пука, дори гневът му е стихнал и сега е съвсем спокоен. „Сигурно е от шока — казва си, — но какво от това?“ Най-важното сега е хладнокръвието. Разтревожените хора винаги забравят по нещо.
Зад бюрото има две врати. Едната води към личната тоалетна на стария му приятел, другата — към дрешник, пълен с костюми, два от които изглеждат доста скъпи. За съжаление не вършат работа на Морис. Ще му стоят като палатки.
Иска му се в тоалетната да имаше и душ, но едно е да искаш, друго е да можеш и така нататък. Ще се задоволи с умивалника. Съблича окървавената си риза и докато се мие, мислено изрежда всичко, до което се е докоснал от влизането си в книжарницата досега. Не е кой знае колко. Табелата „ОТВОРЕНО“ — да не я забрави! И дръжките на дрешника. И на тоалетната, в която се намира.
Избърсва се, връща се в кабинета и хвърля до трупа кърпата и кървавата риза. Джинсите му също са изпръскани с кръв, но за това се намира лесно решение: на един рафт в дрешника има най-малко две дузини тениски — прилежно сгънати, с хартия помежду им. Взема една от най-големите, размер XL, която ще му стигне почти до коленете и ще скрие най-големите петна. Разгъва я: на гърдите има надпис „РЕДКИ ИЗДАНИЯ — АНДРЮ ХАЛИДЕЙ“, телефонен номер, уебсайт адрес и изображение на отворена книга. „Сигурно ги подарява на богатите си клиенти. Те ги вземат, благодарят… и никога не ги обличат.“
Понечва да облече тениската, но си казва, че е глупаво да афишира на гърдите си мястото на последното си убийство, и я слага наобратно. Надписът малко прозира, обаче не се чете, а книгата може да е някакъв правоъгълен предмет.
Обувките му „Докърс“ обаче са проблем. Бомбетата и подметките са изцапани с кръв. Морис разглежда ходилата на стария си приятел, замислено кимва и се връща при дрешника. Талията на Анди е два пъти по-широка от неговата, но номерът на обувките им е почти еднакъв. Той изважда чифт мокасини и ги пробва. Малко го стягат и не е изключено да му направят пришки, но това е незначителна цена за информацията, която получи, и за справедливото, макар и закъсняло отмъщение.
Пък и мокасините са адски елегантни.
Прибавя вехтите си „Докърс“ към гнусната „колекция“ на килима и оглежда шапката си. По нея няма нито петънце. Е, поне в това му провървя. Нахлупва я и обикаля кабинета, за да изтрие повърхността на всичко, което знае (или предполага), че е докоснал.
Накрая за последен път коленичи до Анди и пребърква джобовете му. Да, знае, че ще се изцапа с кръв и че ще трябва да се мие пак, но… така е то.
„Така е то21. Това е от Вонегът, не от Ротстийн“ — си помисля и прихва. Литературните алюзии открай време го забавляват.
Ключовете на Анди са в предния му джоб, а портфейлът — в задния, но не близо до дълбоката рана, причинена от брадвичката. Чудесно — отново късмет! Парите са по-малко от трийсет долара, обаче всяко спестено пени… и така нататък22. Морис пъха банкнотите и ключовете в своя джоб. След това отново се измива и избърсва ръкохватките на крана.
Преди да напусне светата обител на Анди, Морис оглежда брадвичката. По окървавената ѝ метална част са полепнали косми. Върху гумираната дръжка сто на сто е останал отпечатък от дланта му. Понечва я сложи в сака и да я изхвърли с ризата си и с обувките, но някакъв импулс — силен, но неизразим с думи, — му подсказва да я остави.
Вдига я, избърсва острието и дръжката, за да изтрие отпечатъците, и внимателно я поставя на шикозното бюро. Като предупреждение. Или като визитна картичка.
— Е, вълк ли съм или не, господин Макфарлънд? — пита стените. — Вълк ли съм или не, как мислите?
22
По афоризма, приписван на Бенджамин Франклин „Всяко спестено пени, е спечелено пени.“ — Б.пр.