Тук текстът свършваше. Дрю погледна младежа.
— Нататък се говори за първия тролей за деня — обясни Джеймс Хокинс. — От онези, електрическите, които се движат по жици. Нарича го „тролейбус“ — испанската дума за тролей. Жената на разказвача или може би приятелката му, седи мъртва в ъгъла на стаята. Застреляла се е. Той току-що я е открил.
— Според мен не е гениално — отбеляза Дрю. Изумлението му беше толкова голямо, че това беше единствената реплика, която му хрумна. Пет пари не даваше дали стихотворението е пример за безсмъртна поезия, важното беше, че е първата творба на Джон Ротстийн, излязла на бял свят след повече от половин век. Никой не я беше чел освен самият автор, хлапакът и самият него. Може би и Морис Белами я беше зърнал, което изглеждаше невероятно предвид твърдението му, че откраднатите тетрадки са много.
Страшно много.
„Боже мой, страшно много тетрадки.“
— Е, не е поезията на Уилфред Оуен или Т. С. Елиът, но според мен друго е по-важно. Как мислите?
Дрю изведнъж си даде сметка, че „Джеймс Хокинс“ внимателно го наблюдава. И какво е забелязал? Може би прекалено много. Дрю беше свикнал да се прикрива — нещо наложително в бизнес, в който да предложиш по-ниска цена на продавача беше по-важно, отколкото да я надуеш за потенциалния купувач. Но появата на това произведение беше като „Титаник“, изплувал неочаквано на повърхността на Атлантическия океан — разнебитен и ръждясал, но истински!
„Няма как, признай“ — каза си.
— Да, вероятно е така. — фотокопието и писмото до О’Конър бяха едно до друго и Дрю посочи с дебелия си пръст някои от приликите в почерка. — Ако е фалшификат, то е много майсторски.
— Не е фалшификат — уверено отсече хлапакът.
— Къде го намерихте?
Момчето заразказва скалъпена история, която Дрю слушаше с половин ухо — как някакъв си чичо Фил в Кливланд починал и завещал на младия Джеймс колекцията си от книги, а сред изданията с мека подвързия и томчетата от абонаментния цикъл „Книга на месеца“ — виж ти изненада! — се оказали шест тетрадки „Молескин“, пълни с интересни неща — предимно стихове, но имало и няколко есета и незавършени разкази, — които били написани от Джон Ротстийн.
— Как разбрахте, че той е авторът?
— Разпознах стила му — дори в стихотворенията — отговори Хокинс. Явно беше подготвен за такъв въпрос. — Следвам американска литература в „Сити Колидж“ и съм чел повечето негови произведения. И не само това. Например стихотворението, което прочетохте, е за Мексико, а Ротстийн е прекарал там шест месеца след отбиването на военната си служба.
— Също като още дузина изтъкнати американски писатели, включително Ърнест Хемингуей и мистериозния Б. Травен.
— Съгласен съм, но погледнете още нещо. — Хлапакът извади от плика второ фотокопие. Дрю си каза да не посяга хищно към него… и все пак посегна хищно. Държеше се така, сякаш не е в този бизнес от повече от трийсет години, а само от три, но кой можеше да го вини? Пред очите му беше истинска находка. Безценна. За съжаление май „Хокинс“ също беше наясно, че е попаднал на съкровище.
„Може би, обаче не е наясно какво знам аз — помисли си Дрю, — включително историята на тези тетрадки. Освен ако Мори не го използва за маша, което е невъзможно, защото той гние в затвора «Уейнсвил».“
Текстът на второто фотокопие несъмнено беше написан от същия човек, макар и да не беше толкова прегледен. По листа с недовършеното стихотворение нямаше задрасквания и бележки в полетата, докато тук изобилстваха.
— Възможно е да го е писал на пияна глава — предположи хлапакът. — Той е пиел много, но после е отказал алкохола от раз. Прочетете текста и ще разберете за какво става дума.
Номерът на страницата, ограден с кръгче, беше 77. Първият ред под него беше продължение на изречението от предния лист:
никога не е очаквано. Въпреки че добрите рецензии се поглъщат като вкусен десерт, в крайна сметка водят до лошо храносмилане, безсъние, кошмари, дори проблеми с все по-важния ритуал на следобедното ходене по голяма нужда. А глупоста е още по-очевадна в положителните, отколкото в отрицателните коментари. Да разглеждаш Джими Голд като модел за подражание, дори като ГЕРОЙ, е все едно да наречеш американска икона Били Хлапето15 (или неговия еквивалент през 20 век Чарлз Старкуедър16). Джими си е Джими — обикновен човек като нас двамата; не е подобие на Хък Фин, а на Етиен Лантие — най-великия персонаж в литературата на 19 век! Заживях като отшелник, защото очите ми са инфектирани и е безсмислено да ги насилвам с повече матряли. Както би казал моят Джими, заеби
15
Американски престъпник, бандит и убиец от XIX век, превърнал се в емблематична фигура на Дивия Запад. — Б.пр.