— Вземай го и се махай, ще ми падне друго пернато!
— Благодаря ти за помощта, вещице! — рекох аз и откачих клетката от кукичката на тавана. — Ще те запомня с добро, макар че се опита да ме изядеш!
— И аз ти благодаря, Трубадур, че си тръгваш — отговори ми тя. — Вместо да ме натикаш в пламъците на пещта!
Котаракът не се сбогува, само ме гледаше лошо, задето му отмъквах гарвана. Птицата, сякаш разбрала за какво си говорим, бе притихнала. Кръглото ѝ око не ме изпускаше от поглед. Аз прибрах ножовете си в колана и бутнах вратичката, която се открехна навън. Погледнах за последно към проснатата на пода бабичка и скочих долу.
Вратата се хлопна зад гърба ми. Обърнах се — къщичката беше изчезнала, видях само дървета. Отново бях в гората, но вече не изглеждаше по същия начин. Светлината бе помръкнала, повече сиво и черно, почти никакво зелено. Шумовете бяха изчезнали. Крачех сам в безмерна тишина и стъпките ми отекваха ясно и отчетливо.
Сетих се за птицата в ръцете ми и огледах клетката. Беше направена от кости, свързани помежду си със сухожилия. Понечих да ги разделя, когато гарванът клъвна през пръстите ми и разби костения си затвор. С още два удара направи достатъчно широка дупка, за да се провре, натика главата и торса си и изтръска криле. Аз пуснах клетката на земята, тя се дочупи и гадинката бе свободна. Изграчи веднъж към мен, размаха криле и тромаво се отдели от земята. Проследих я с поглед как каца на един клон недалеч и изграква отново.
Реших, че иска да я последвам, затова и го направих. Нямах никаква представа накъде да тръгна за острова на Кемюел, а и се намирах в достатъчно объркан свят, за да вярвам на посоките. От друга страна, гарванът поне ме водеше нанякъде. Надявах се, че не към засада от ято гарвани-людоеди.
Той ту прехвръкваше, ту спираше да ме изчака, като забавех ли се, бивах възнаграден със силен грак. В тъмното не бе никак лесно да го следвам, чудех се как успява и самият ми водач да се движи, без да нацели челно някой клон. На няколко пъти стъпих накриво, издрах ръцете си, набодох се на стърчаща клечка и ритнах дънер. Проклетото пернато не проявяваше никакво съчувствие към охканията и проклятията ми и ме водеше все по-навътре. Подвиквах му и го питах къде отиваме, ей така, знаейки, че няма да ми каже, и някак си останах разочарован, че накрая не получих никакъв отговор. Добре де, та това е Долната земя! Какво пречи птиците да могат да говорят? Можех да се разбера с него на поне шест човешки езика!
След не знам колко си време гарванът започна да обикаля в кръг и да грачи възбудено. Аз забавих темпото и извадих единия кинжал за всеки случай. Гарванът кацна на един клон ниско до земята и удари няколко пъти с човка до него. Аз се приближих до дървото и чух глас:
— Феликс! Та това си ти!
— Хей! — подвикнах аз.
— Феликс, довел ли си някого?! — гласът беше мъжки. След миг видях и самия мъж. Лежеше в корените на дървото, подпрял гръб о̀ грубата кора. Изглеждаше ми към петдесетгодишен, с гладко, слабо лице и очила; имаше къса тъмна коса, която стърчеше неспокойно над челото му, и малко клепнали уши. Бе облечен в жълтеникави дрехи — къси панталони и риза, а под мишница стискаше тропически шлем. Краката му бяха изключително подути, синкави, единият странно извит настрани.
— Привет! — поздравих го аз и прибрах ножа.
— Добра среща, друже! — каза той. — Безкрайно много се радвам, че те виждам, макар и животът ти да е в смъртна опасност!
— Моля? — попитах аз. Не обичах да поставят живота ми в смъртна опасност след първото здрасти. Човекът май се стресна, затова побърза да ми обясни.
— Тази гора е опасна! Господарката на гората, както и нейният питомец! Вещицата, странниче, тя ще дойде за теб, както дойде и за мен!
— Каква вещица, кой си ти? — запитах го аз. Аман от вещици.
— Ама разбира се, къде са ми обноските! — рече мъжът и се плесна по челото. Веднага след това протегна ръка към мен.
— Сър Брандън Оруел на вашите услуги!
— Трубадур — представих се аз и стиснах ръката му.
— О! — възкликна той. — Последовател на Маркабрю! „Който следва женска пазва, злото винаги го сгазва!“1
— Не Ви разбрах… — рекох аз. — Какви пазви, какви глупости! Как се озовахте тук?!
— Е, прав сте… Има и по-важни неща от гасконската лирика! Ех, университетски спомени, ех, млади години! — той отново се отнесе, но този път гарванът се намеси вместо мен и нададе пронизителен грак. Мъжът се опомни. — Аз съм изследовател, сър!
И накратко той ми разказа живота си, не че го бях молил. Епизоди като първата девойка, с която се бил въргалял на една поляна в Уелс, болезнената загуба на поло при следването му в Кеймбридж, която го накарала да скъса с плановете му за юридическа кариера, предсмъртния час на баща му и редовното повръщане на борда на „Възвестител“, на път за Африка, слабо ме интересуваха. Започнах наистина да го слушам, когато стигна до джунглите на Конго и експеримента му да придружи един шаман до царството на мъртвите, за да върне душата на болно дете.