Гедеон също спря. Някой крещеше нещо за каньон и правене на бомба.
Отидоха при протестиращите. Когато видяха, че най-сетне са привлекли нечие внимание, те завикаха и заразмахваха табелите си с удвоена енергия.
Млада жена с типична западняшка рокля, ботуши, шапка и колан с голяма катарама пристъпи напред.
— Промъкват се в Каньона на кобрата точно преди залез…
— Лично ли ги видяхте?
— Разбира се, че ги видях.
— Къде се намирахте?
— На ръба. Покрай него има пътека, по която яздя. Видях ги, вървяха нагоре по каньона и мъкнеха материали за изработка на бомба. Сглобяват я някъде там.
— Материали за изработка на бомба? Какви по-точно?
— Ами, раници, тежки раници. Вижте, не се майтапя, наистина правят бомба.
— Колко пъти сте ги виждали?
— Само веднъж, но и това е достатъчно, за да разбере човек, че…
— Кога?
— Преди половин година. И да ви кажа…
— Благодаря.
Записаха името и адреса й и отидоха при колата. Фордайс седна зад волана. Още беше ядосан.
— Ама че загуба на време!
— Може и да не е, ако от сведенията за каньона излезе нещо.
— Може би си заслужава да се провери. Но тази жена просто повтаряше слух. Самата тя не е видяла нищо. Онова, което ме интересува повече, са онези двамата, които вървят след нас, откакто излязохме от джамията.
— Следят ли ни?
— Не ги ли видя?
Гедеон се изчерви.
— Не съм гледал. Изобщо.
Фордайс поклати глава.
— Не знам кои са, но ги заснех на доста дълго видео.
— Видео? Кога успя да ги снимаш, по дяволите?
Фордайс се ухили и извади от джоба си химикалка.
— Деветдесет и девет долара, „Шарпър Имидж“. По-добре е, отколкото да попълваш формуляри в три екземпляра и да чакаш седмици, за да получиш официален запис от ПЕЯБ. — Запали колата и лицето му отново стана сериозно. — Пропиляхме три дни. До А-Ден остава седмица, може би по-малко. А виж тази каша. Просто я виж. Направо се побърквам.
Кимна презрително към морето правозащитници и даде газ.
27.
Майрън Дарт стоеше в Мемориала Линкълн и се взираше унило в мраморния под. Макар да бе горещ ден в началото на лятото — от онези задушни летаргични следобеди, така характерни за Вашингтон, — в мемориала бе сравнително прохладно. Дарт внимаваше да не поглежда към статуята на Линкълн. Нещо в страховитото й великолепие, нещо в мъдрия и доброжелателен поглед на президента винаги го задавяше. Не можеше точно сега да си позволи емоции. Вместо това насочи вниманието си към откъса от втората му реч по случай встъпването му в длъжност, гравиран върху камъка: „Нека се стремим да завършим делото, което сме започнали с твърда увереност в правото, както Бог ни дава да го виждаме“.
Хубави думи. Дарт се закле да ги има предвид през следващите дни. Нуждаеше се от вдъхновението им. Беше уморен като куче — не само от напрежението, но и от самата страна. Тя сякаш се разпадаше, високите нестройни гласове на демагози, журналисти и медийни величия заглушаваха всички останали. В ума му изплуваха безсмъртните стихове от великото стихотворение на Йейтс: „Не вярват в нищо най-добрите. Злите пък са пълни с целеустремена страст“5. Тази криза беше извадила всичко най-лошо у американците, от грабителите и финансовите спекуланти до религиозните малоумници и политическите екстремисти — и дори до страха на многото обикновени хора, които волю-неволю бягаха от домовете си. Какво се случваше с любимата му страна?
Не биваше да мисли за това сега, трябваше да остане съсредоточен върху работата. Обърна се, излезе от мемориала и за момент спря на горното стъпало. Алеята пред него се бе ширнала до далечния монумент на Вашингтон, чиято подобна на игла сянка пресичаше зеленината. Паркът бе пуст. Обичайните туристи и дошлите да се пекат на слънце ги нямаше. Вместо тях по Конститюшън Авеню пълзеше конвой камиони, а зад бетонните заграждения, издигнати на елипс, бяха паркирани армейски джипове „Хъмви“. Никъде не се виждаха цивилни коли. Листата висяха оклюмали по клоните на дърветата, а в далечината се чуваха сирени — воят им се издигаше и затихваше с монотонността на постапокалиптична приспивна песен.
Дарт слезе енергично по стъпалата до улицата, където го чакаше микробус на ПЕЯБ без означения, заобиколен от неколцина войници на Националната гвардия, въоръжени с карабини M14. Пристъпи до двойната задна врата и почука. Вратата се отвори и той се качи.