С предположенията и паниката започнаха и неизбежните обвинения за проточилото се разследване. Всички се питаха защо след толкова ранно разкриване на заговора работата внезапно е стигнала до задънена улица. Върху ПЕЯБ се стовари унищожителна вълна от критики, съмнения и медиен шум. Твърдеше се, че организацията е некомпетентна, хаотична, неорганизирана, затънала в бюрокрация.
Дарт трябваше да признае, че критиките са до голяма степен верни. Разследването бе започнало свой живот като някакъв Франкенщайн, lusus naturae7, неподвластен на централен контрол. Дарт не беше изненадан. „Всъщност това бе неизбежно“.
Морският пехотинец го изгледа.
— Извинете, сър?
Дарт изведнъж осъзна, че е измърморил думите на глас. Господи, колко уморен беше. Поклати глава.
— Нищо.
Вратата на асансьора се плъзна настрани, разкривайки коридор в синьо и златно. Часовникът на стената показваше единадесет вечерта, но толкова дълбоко под земята и при тези обстоятелства времето от денонощието губеше смисъла си. Щом Дарт излезе, други двама морски пехотинци изникнаха от двете му страни и го поведоха по коридора. Минаха покрай стая, в която хора бяха насядали пред чудовищни компютърни екрани и говореха в микрофоните си; покрай друго помещение с подиум с президентския печат, телевизионни камери и син фон. Последваха заседателни зали, малко кафене, временна казарма. Накрая стигнаха затворена врата с бюро пред нея. Мъжът зад бюрото се усмихна и попита:
— Доктор Дарт?
Дарт кимна.
— Влизайте. Той ви очаква. — Мъжът се пресегна към едно чекмедже и натисна нещо; чу се бръмчене и вратата зад него се отвори.
Дарт прекрачи прага. Президентът на Съединените щати седеше зад огромно бюро без никакви украшения. В двата му края имаше миниатюрни американски флагчета, а между тях редица телефони с ярки цветове, все едно в детска стая. На едната стена имаше няколко монитора, включени на различни канали, но без звук. Началникът на президентския кабинет — прочут с необщителността си — стоеше мълчаливо отстрани. Дарт му кимна и се обърна към мъжа зад бюрото.
— Доктор Дарт — каза президентът.
— Добър вечер, господин президент — отвърна Дарт.
Президентът махна с ръка към двете канапета пред бюрото.
— Моля, седнете. И докладвайте.
Някой тихо затвори вратата отвън. Дарт се настани и прочисти гърлото си. Не носеше нито папки, нито бележки. Всичко бе запечатано в ума му.
— Разполагаме само с четири дни до предполагаемата атака — започна той. — Вашингтон е обезопасен в максимална степен. Всички ресурси, агенции и персонал са мобилизирани. По всички пътища от и към града са разположени армейски пропускателни пунктове. Както ви е известно, разпорежданията на Конвенцията за човешките права са временно отменени, което ни дава възможност да задържаме всеки по почти всякакъв повод. Изграден е център за задържане и обработка на задържаните на Потомак, недалеч от Пентагона.
— А евакуацията на цивилното население?
— Завършена е. Отказалите да напуснат са задържани. Трябваше да оставим регионалните болници отворени, с минимален състав, за онези пациенти, които просто не могат да бъдат преместени. Но тези случаи са малко.
— Какво е положението с разследването?
Дарт се поколеба за момент. Предстоеше гадната част.
— Нищо ново от последния ми доклад. Нямаме почти никакъв напредък по идентифицирането на групата. Не знаем къде се намира ядреното устройство. Не успяхме да определим конкретната мишена — разбира се, освен вече отбелязаните няколко.
— А възможната заплаха за други градове? Възможно ли е терористите да са променили мишената си?
— И в този случай не разполагаме с полезна информация, сър.
Президентът скочи и закрачи напред-назад.
— Лошо. Ами онзи терорист, който е още на свобода? Крю?
— За съжаление Крю продължава да се изплъзва от хората ни. Избяга в планината и сега екипите претърсват огромен пуст район. За щастие там не може да причини никаква вреда — мобилните телефони нямат покритие, няма пътища, няма начин да се свърже с външния свят.