Стояха прави един до друг Силдаровците, рамо до рамо опрели, гледаха право пред себе си, дума не разменяха нито помежду си, нито с още редките зяпачи.
Силата на Бяно личеше в широките му плещи, в мускулестата гръд, в коравите длани, сплетени на гърба му. Но и слабостта се видеше, отпечатана на лицето, сгушила се в очите — смутени и объркани бяха тези черни очи, нещо питащо и невярващо имаше в тях и се смесваше в един неотразим израз на кротка печал, умора някаква и ужас пред очакваното.
Видеше ли човек Трънка, не можеше да не изпита съжаление към нея заради издутия корем, отпуснатите назад рамене и безпомощно увисналите покрай тялото ръце. Но спреше ли поглед на лицето й, той не забелязваше нито грубоватите изострени черти, нито петната, появили се там от бременността, а съзираше само коравия й поглед, непримиримостта, че дори и малко жестокост.
По-кръвнишки от нея изглеждаше Манол. У него Силдаровските черти бяха по-меки, но снагата му, уж тънка и стройна, гъвкава, навяваше прилика на млад рис, който се готви да скочи върху жертвата си и да впие зъби в гърлото й. Тази прилика се подсилваше от изражението на лицето му — върху него с кремъчна острота бяха изрязани отмъстителна смелост и презрение към поробителите.
Пею, зетът, се отличаваше от Силдаровците. Беше по-висок от тях, малко тромав в снагата, ала иначе истински красавец. Изглеждаше и по-спокоен, но стоеше твърдо до другите. Такъв човек няма да се прояви като буен свадливец, но стане ли нещо, неговата хладна сила ще бъде може би по-опасна от краткотрайната разгорещеност на вироглавците и избухливците.
Така се бяха наредили Силдаровците и не помръдваха. Не помръднаха те и тогава, когато откъм конака се разнесоха зурлите и тъпаните. Знаеха те много добре, че туй са свирните, които съпровождаха бесенето на завераджиите, и че крясъците означаваха увисването на поредната жертва на някои от клоните на крушата. Но дали бяха такива по душа или тъй се бяха уговорили, те, като знаеха всичко това, пак не си позволяваха никакъв външен израз на уплаха и слабост.
Зяпачите бяха още твърде малко — големият сеир беше сега там, при крушата, — само неколцина комшии турци и забулени кадъни се навъртаха, но и те, поразени от държането на Силдаровата челяд, стояха настрана, не ги задяваха. Единствен, който дойде при тях и ги заприказва, беше хаджи Рифат.
— Смелост, деца! — пожела им той развълнувано. Смелост още половин сахат време!…
— Няма да се посрамим, дядо хаджи — отвърна за четиримата Манол.
— Сбогувайте се с баща си и се постарайте да мислите, че смъртта не е отминала никого. „Догмаян йолмез“127, както казваме ние. По-рано или по-късно — туй няма толкоз значение. Много са дъртаците, доживели дълбока старост, но погледнеш ли назад живота им, виждаш само плюскане и клечане в нужниците. Пред смъртта животът се оценява според делата му. А делата на баща ви стигат за десет живота. Тъй се постарайте да мислите, деца.
— Благодарим ти за хубавите думи — рече този път Бяно. — Ще се постараем, хаджи Рифат.
— Ако се държите, както сега, никой не ще посмее да ви закачи. Такива са хората, същи чакали — давят по-слабите, а подвиват опашка пред по-силните.
— И това ще послушаме — отговори пак Бяно.
След малко гълчавата се засили — виждаше се, палачите бяха свършили работата си при Старата круша и вече идваха насам. Няколко сюрии турчета изтопуркаха по пътя, забързани да не изпуснат нищо от сеира. Бяно прибледня, а Манол смушка с лакът сестра си:
— Мисли му, само да гъкнеш…
Сетне откъм Машатлъка се зададе процесията. Начело бяха тайфа чалгаджии, които деряха въздуха със зурлите и даулите си. Подире им крачеше Георги Силдаря. Не беше вързан, нито обкръжен от сеймени — размахваше свободно ръце, а шестимата стражи, които го съпровождаха със запрегнати пушки в ръце, вървяха три крачки зад него. (По-късно се разчу, че така бил поръчал лично Тахир ага.) Силдаря пристъпваше спокойно, дори намираше сили да се оглежда и да поздравява познатите си. Макар и малко поотслабнало, лицето му изглеждаше както обикновено — правоъгълно, ръбато, кокалесто; лице, дялано с топор, а не гравирано с върха на тънко длето. Беше обръснат, с хубаво подстригани мустаци и с бяла риза, разгърдена отпред. Единственото, което напомняше, че е прекарал няколко месеца в зандана, а преди малко бе присъствувал и на гибелта на своите приятели, бяха очите му — обкръжени в сини кръгове и хлътнали по-навътре в орбитите.
Чалгаджиите свърнаха настрана и едва сега, Георги Силдаря зърна децата си. Погледът му се смекчи и сякаш един по един ги погали. Трънка, Манол и Пею сториха поклон, само Бяно остана вцепенен и с трескави очи го следеше, невям да го погълне.