— Трябва двойно отпреди да се държим един за друг, за да не се затрием съвсем, да не пропаднем. И да живеем достойни за паметта на тате. Както той искаше…
Изминаха месец-два от обесването на сливенските завераджии.
През тези седмици се случиха много неща. Захвана се строежът на джамията, която един ден щеше да се нарича Чорбаджилар джамия. Излезе строгата забрана — тя невям беше по-строга от онази преди кърджалийските бъркотии — раята да държи каквото и да е оръжие. Прочутото сливенско тюфекчийство бе почти изцяло отнето из ръцете на българите и залиня, превърна се в бледа сянка само на себе си. Властта наложи цял поменик запрещения на християнското население, които обхващаха почти всичко — като се почне от занаятите, та се стигне до дрехите им.128 Достатъчно е да се спомене, че на гяурите под страх от смъртна казън бе забранено да носят червени пояси и им бе заповядано да ги боядисат черни. Цветущият до вчера живот на Сливен замря…
И така щеше да бъде и в следващите няколко години.
Втора книга
Приказка за братята и снопа пръчки
Първа част
… като кълновете
Гръцкото въстание в 1821 г. възбуди гнева на султан Махмуд и против българите, та те цели четири години бяха подложени на най-жестоки преследвания. Тогава всякаква клевета се вярваше като истина и наказанието следваше веднага. А лъжците и злобните ласкатели намериха подходящ случай да си отмъщават за лични страсти.
1
Както и очакваше, външната порта не беше заключена. Трънка я бутна, прекрачи прага й, затвори я с гръб и остана за минутка така, подпряна на нея. Огледа се и нещо сви сърцето й — бащината й къща, която в нейните спомени будеше умиление, сега навяваше тъга. Тъй се бе случило, че младата жена не бе идвала наскоро, кажи-речи от пролетта, и за това време бурените вече бяха превзели двора, задушили нявгашните лехи със зеленчук, отсреща бяха стигнали чак до сайванта, че и вътре в него. Но тъгата не лъхаше само от бурените. Цялата къща изглеждаше изоставена, невям от години нестопляна от човешки дъх.
— Дом без стопанка — прошушна тя полугласно. После се наежи срещу брат си: — Бянова работа! А като го слушаш, на десет стопанки излиза насреща…
Зад упрека се опитваше да скрие собствената си гузност, дето толкова рядко бе навестявала къщата в последните една-две години.
Откъм дома до ушите й идеха глухи удари, които всеки сливналия от рождение разпознаваше — тъй удря бърдото на стан, като се тъче аба. Трънка сви устни, повече горчиво, отколкото разочаровано или снизходително: в неравномерността на ударите тя откри съмнителната сръчност на ръцете, които управляваха ваталите и совалката. Ще рече — ръцете на брат й, който иначе сам се зовеше, пък и людете го наричаха Бяно Абаджи…
Жената въздъхна и тръгна към къщата. Не, имало било едно местенце, устояло и на бурените, и на изоставеността — долу, току до кладенеца, се кипреше една леха с буйни цветя; прясно разкопаната и влажна пръст показваше, че Бяно не пестеше грижи за нея. Тя погледна лехата и непривична за нея разнеженост, като че пое влагата от цветята и я изкачи към очите й. Такава, натъжена и притихнала, се заизкачва по стълбите. Горе, на хаета, видя мангал с вече прегорели въглени; покрай него едно тиганче, лъжица мас и три яйца показваха, че брат й, чакайки да се разгорят въглищата, се бе върнал при стана си, а после така и бе забравил намерението си да изпържи яйца…
Тури в мангала нова лопатка дървени въглища, пораздуха го и отиде в одаята, от която идеше шумът на стана. Улисан в работата си, Бяно изобщо не чу как вратата зад него се открехна и в нея се появи сестра му. Трънка го гледа така известно време, после се окашля високо. Той обърна глава, видя я и й се усмихна:
— Отдавна ли си тук?
— Погледах те и ти се порадвах — каза жената, като пристъпи до стана му. — Много си чевръст в тъкането…
Той схвана тъжната й подигравка, но не се засегна и продължи да се усмихва — личеше, че от сърце се радва на посещението й.
— Тъй както я караш — продължи Трънка, — чудя се, дето изобщо се е намерил някой да те нарече „Абаджи“.
— А, то не е за бързата ми работа или за много лакти шаяк. — Бяно разкърши вдървените си рамене и се отпусна назад. — Харесват изтъканото. Разбираш ли, абата харесват.
Опита се да каже тези думи просто, но тя долови в тях прикрита гордост. Сигурно Бяно се имаше за баш абаджия… Наведе се и хвърли недоверчив поглед на топчето изтъкана аба пред бате си. Виж ти, виж ти! Бяно не бил празен самохвалко — Трънка призна в себе си, че такава хубава, равна и гладка аба не вади никой в цял Сливен. Призна го в себе си, понеже, истинска дъщеря на своя баща, тя не продума да похвали брат си. Такъв си беше Бяно: реши ли да прави нещо, ще го изпипва и изкусурява — все едно че за цар го гласи. Такава си беше и Трънка: скъпа на похвалите. Та и сега му се сопна:
128
Заслужава да се спомене, че тогава са били забранени, престанали да се носят и постепенно се разгубили онези, станали по-късно почти легендарни, „много стари дрехи“, за които видният изследовател на историята на Сливен д-р Симеон Табаков (т. ІІІ) предполага — не без основание, — че са били останки от одеждите на нявгашните средновековни български боляри, предавани от ръка на ръка и от поколение на поколение през вековете.
За тези „болярски носии“, както ги нарича д-р Табаков, би било интересно да цитираме описанието, оставено от д-р Иван Селимински („Библиотека“, кн. 1), който ги е познавал от ранното си детство като очевидец:
„От детинство си спомням, че в моя роден град живееха семейства, които се различаваха от другите само по облекло, което беше съвсем необикновено и което обличаха само през празниците, не за да покажат своето старо благородно произхождение, но като по-бляскаво по стария обичай, защото знанията им за старото произхождение бяха забравени.
На едни семейства облеклото беше: шапка от самур, висока и отгоре симетрично ставаше по-широка, към краищата обвита с бяло сукно; антерия от плат, прошарена с коприна, закопчавана от шията до краката със сребърни копчета; пояс златен или копринен; дълга гуна до краката от червена или тъмночервена чоха, украсена със скъпоценна кожа от вътрешната страна, и с дълги ръкави до краищата на гуната.
На други шапките бяха като на бостанджиите. (Б.а. — Имат се предвид висши военно-административни длъжности в тогавашна Турция.).
На трети пък — от бяла чоха, квадратни, увити отвънка до средата с късокосма пепелява кожа. Останалите бяха като първите с разлика само по цвят и качество. Затуй разликата и степента на благородството се указваха от различните шапки…“.