— Важното е да оцелеем — рече Бяно. — Онази вечер не ме хвана сън. Лежах си така с отворени очи и си мислех за тебе, за мене, за цялото ни племе си мислех.
— И какво измисли? — попита сестра му без особен интерес — Бяно го избиваше на нещо прекалено отвлечено като за нейния близък до земята и до ежедневието разум.
— Питах се и се чудех как така племето ни, е оцеляло през толкова столетия мъки. И го оприличих на кълновете в земята. Гледаш ли отгоре, нито ще ги видиш, нито ще помислиш, че ги има. А кълновете са живи, но са скрити там долу. Крият се и чакат своя час. Дойде ли часът им, тогаз набираната зимъс сила напъва мишците и…
Късно същата вечер, когато премисляше тези думи, Трънка си рече, че е трябвало да му каже, дето зимата на племето им май прекалено дълго се проточи, а не си проличава тя да е наляла кой знае колко сили в мишците. Но това й мина през главата вечерта. Сега само бутна настрана дървената лъжица:
— И ние?…
— И ние — потвърди той. — Сега е нашата зима. Почакай да ни видиш, когато дойде пролетта ни.
Трънка не се замисли дали са верни думите му; просто не задържа мисълта си върху тях.
— Наяж се, аз ще почакам — каза. — Ще измия и ще прибера. А после ще си ходя. Гаджалите правят зулуми подред бял ден, камо ли нощем.
— Не ми се яде повече — рече Бяно. — И за шетането и за прибирането у дома не се кахъри. Ще те съпроводя…
Трънка не се залови да спори с него, а вдигна трапезата, ошета набързо, дори отдели време да премете не само хаета, а и стаите. И тогава каза:
— Хайде.
Бяно мълчаливо закрачи до нея. Трънка забеляза, че брат й не си даде труд да заключи портата подире си. Но не му го каза — за днес вече достатъчно беше мърморила, — а свърна надясно към Машатлъка. Вървяха един до друг, мълчаливи, припряно забързани, старателно направили се безлични — вече три години така, като сенки, се движеха българите из Сливен.
Минаха покрай Хаджи Юмер джамия, извървяха и цялата Сарашка чаршия. На Аба пазар, близо до шадравана, Трънка, разнежена, понечи да смушка брат си, да му покаже нявгашния дюкян на баща им. Понечи, но щом се извърна към Бяно и забрави намерението си. Защото в този момент бате й изглеждаше тъй, сякаш сърцето му бе спряло. Проследи погледа му и откри причината. Забързана нагоре, към Мангърската махала, там ситнеше Божура, племенницата на Димитраки чорбаджи.
— Бате — рече Трънка тихо, съучастнически, — Божура, ли е?…
Бяно не отговори. Беше едно от онези красноречиви замълчавания, които говорят повече от много думи.
„Божура! — премисли младата жена. — Добър избор, Бяновия. И лош. Че невям в Сливен не може се намери втора девойка с хубост и доброта като Божурината. Ама не може се намери и друг душегубец като чичо й…“ И в сърцето й остана нерадост.
Слязоха до реката при брода, който е точно срещу хана на Никола Кебеджията129. Трябваше да почакат — Куруча беше придошла и по камъните, нахвърляни напреки през коритото й, сега подскачаха един след друг клуцохорчани, отиващи в Сливен. И точно тогава, докато чакаха, те се срещнаха с Тахир ага.
Ако го бяха забелязали на друго място в града, щяха да свърнат някъде. Но тук нямаше накъде: аянът и неговата сянка Ахмед, ясъкчията му, и двамата на коне, прецапаха реката и застанаха очи в очи с тях. Тахир ага дръпна поводите. Бяно свали калпак. Трънка не помръдна.
— Я, та това били Силдаровците! — В гласа на аяна се усети пробуждането на хубав спомен.
Спомни си доста, коляно до коляно с Георги Силдаря бе изпил не едно бърдуче „остарял шербет“… Но синът и дъщерята, застанали чинно пред него, бяха намусени и отбягваха погледа му. Най-сетне Трънка го погледна, но дръзко и с нескривана неприязън.
— Не сме се виждали отдавна — каза Тахир ага. — Как живеете, що чините?
— Преживяваме, войводо — примирено отговори Бяно. — Как да е преживяваме. Благодарим на бога и за това.
Трънка се ядоса на мекостта на брат си и изпита желание да покаже, че — напротив — Силдаровците не са останали без зъби. И като не знаеше какво друго, тя изтърси, онова, което бе чула днес от бате си, но притури в тях и някаква закана:
— Не бързай да се радваш на нашата несрета, аго. Ние сме като кълновете в земята — гледаш ли отгоре, никакви ги няма; пък те са все там, в земята, събират сили и мине ли зимата, рипват към белия свят. Почакай, аго, все ще дойде и за нас пролет…
Туй пък какво беше? Че имаше в думите на жената заплаха, това Тахир ага разбра. Но когато се опита да проумее съдържанието им, не успя. И той направи единственото, което можеше — сви надменно рамене, смушка коня си и отмина нататък.
Когато научи от жена си, че Бяно си има изгора, Пею отначало искрено се зарадва. Скоро обаче, поразмислил, радостта му угасна. Въздъхна и попита: