— Ти имаш ли се с Божура?
— Аз не. Но Зафирка…
— Коя Зафирка бе?
— На дядо Танас Нишанлията. Дружки са.
— Гледай там, ако можеш, помогна нещо на Бяно. Щом си я е избрал… — Пею поклати загрижено глава. — Човек не знае какво да му пожелае. Ако работата не стане, сърдечната мъка ще го изпие. Ако пък стане, тежко му с този Димитраки над главата…
Двамата се умълчаха. Всеки със своите мисли, но с една и съща грижа.
2
Пропъждаше ги, а тези шантави думи, нахални като мухи, пак се връщаха в главата му. „Ние сме като кълнове“ и какви ли още не бабини деветини. За кой ли път вече Тахир ага премяташе през акъла си тези изрази на Силдаровката. И не защото го вълнуваше заканата на жената, пет пари не даваше за такива и за къде-къде по-големи заплахи аянът, а понеже не можеше да открие смисъла на думите.
И друго имаше, което го порази в тази среща — че онази, която се изстъпи пред него и запрати в лицето му своите невнятни, но хулни думи, беше жена. И гяурка при това. За Тахир ага, както и за всеки правоверен, жената представляваше вещ за забавление, майка на деца и понякога чифт работни ръце. Нищо повече! Да дръзне някоя жена да вдигне глас и да възразява на мъж? Или да го заплаши? Вай, аллах! Туй не е било, а до днес аянът мислеше, че не може и да бъде. А сега тази гяурка, торлачка при това, е и дъщеря на обесен султанов душманин…
— Тътени! — изрече той гласно. И се стресна. Не от звука на собствения си глас, а от думата. Нея преди години той бе научил от Георги Силдаря и оттогаз тя бе станала за аяна белег на всичко, което произлизаше от раята и съдържаше някаква по-ясна или по-тъмна, по-близка или по-далечна заплаха.
Той обърна коня си и го пришпори. Когато влизаше в конаците си, изпитваше истинска омраза към дъщерята на Георги Силдаря. И ако му паднеше в този момент, нямаше лесно да й се размине…
Завари да го чака Димитраки чорбаджи, старейшината на българските общинари.
— Казвай, чорбаджи! — подхвана аянът направо.
— Всицко е готово, аян ефенди — раболепно отговори чорбаджията на своя смешноват език, като се прегъна почти до земята. — След три дена сте ти бъдат предадени парите…
Тридневният срок беше определен от агата, но сега, ядосал се на оная гяурка с ръбатото лице, той кресна с гняв:
— Три дена ли? Ти какво, решил си май да ме разкарваш за носа? Кого караш ти да те чака три дена със скръстени ръце? Мене, сливенския войвода? Или майсторите, дето трябва да покрият минарето? Или анадолските търговци?
Лицето на чорбаджията смени боята си.
— Не се сърди, аян ефенди, успокой се… Аз… Гресно сте да съм те разбрал… Не знаех, це работата е толкоз бърза…
В същност работата не беше чак толкоз бърза. И никой не го знаеше по-добре от аяна. Чорбаджилар джамиси беше почти готова, построена с пари на раята, която преди три години се откупуваше за участието си в несполучилото тук, но на юг все още продължаващото въстание, наричано от турците „Мора кавгасъ“, а от християните на полуострова — „Завера“. Вчера анадолски търговци предложиха срещу твърде прилична сума да доставят оловни листове, та, покрито с тях, минарето на новия молитвен дом да се издигне заострено, устремено към небето. Аянът хареса предложението, а и нали парите за тези листове нямаше да излязат от неговия джоб. Повика Димитраки и му нареди за три дни да събере парата от християнското население. Сега обаче го мачкаше и тъпчеше — избиваше чивия от други ядове.
— Сега и разбра, и научи. Е, да те няма. И утре вечер ще те чакам с парите.
— Ама, войводо — почти проплака чорбаджията, — аз веце разгласих сред людете…
Всичката кръв се качи в главата на аяна. И този ли ще дръзне да отиде срещу думата му? Прекрачи до загубилия ума и дума чорбаджия, улови го за салтамарката и така го притегли към себе си, че почти отлепи краката му от пода. Наведе се — превишаваше Димитраки с почти една глава — и кресна в лицето му:
— Отговаряй само с „да“ или „не“. Чувал ли си, че тук, под краката ни, има хумба? В която мнозина са намирали гибелта си?
Димитраки не можа да отговори, само успя да кимне утвърдително.
— Ако излъжеш само една дума, ще оставиш и твоите кокали долу. Като събираш парите, ще гледаш да са малко повечко, нали? Та да остане нещо и за тебе? — Оня мълчеше. — Колко повечко? Половината?
— А, не…
— Четвъртината?
Мълчание. Аянът тласна чорбаджията; не беше силно тласване, но онзи политна и спря чак в миндерлика на другия край на стаята.
— Глупак! — изруга го. — Мислиш, че Тахир ага трева пасе и не ти разбира шмекериите. Аз вдигнах джамия, а ти покрай нея натрупа имане… И за благодарност ми бъркаш работата с търговците. — Димитраки се готвеше да каже нещо, но с властно вдигане на ръка аянът му попречи. — Млък! Хич не ме е еня дали вие, раята, се крадете помежду си или не. Ама когато поискам нещо, не признавам никакви чорбаджийски далавери. Слушай сега с двете уши! Отиваш в къщи и до един час време ми дотъркалваш парите. От твоите, дето си ги крал от урум-миллета130, уж че за джамията си ги събирал. А като събереш парите след три дена, тогаз ще си ги върнеш. — После гласът му стана по-мек, но и по-присмехулен: — И туй ще е хубав алъш-вериш за тебе, Димитраки чорбаджи. Даваш пари, пък след три дена си ги събираш с една четвърт лихва…
130
Урум-миллет — буквално „гръцки народ“ („урум“ означава грък, „миллет“ — народ). Обаче през епохата изразът се е употребявал в смисъл на „християнско население“ или дори в частност на „източноправославно население“. Причината е верският характер на Заверата, която, като предимно „гръцко“ въстание е причинила смесването на понятията грък и източноправославен. Друга, по-обща причина е източноправославната патриаршия в Цариград, която от край време е била в гръцки ръце.