Разбрал, че е отървал кожата, Димитраки побърза да се измъкне. След по-малко от половин час той щеше да донесе парите, но тогава благоразумно щеше да ги предаде чрез Узун Шерифаа, векилина.
Не беше преминало лошото настроение на Тахир ага, когато при него влезе хаджи Молла, оправи и без това изрядната си гъжва и се поклони. Не беше случайно това влизане — аянът го разбра не по поклона на кятибина, а по изражението на сините му очи.
— Какво има, хаджи?
— Дишлии са плъзнали по селата, аян ефенди — отговори хаджи Молла, ама така, че сякаш обвиняваше аяна за произволите на другите. — Надолу, към Ени Заара. Вчера били в Налбантлари131. Вързали субашата, който се опитал да ги отпрати миром, и го държали тъй до вечерта. А дотогаз си развявали пояса, както си искали — баници и пържени пилета яли, на жени налитали, накрая диш-хакъ събирали. Днес същото се повторило в Яйакьой132. Само че без връзване на субашата — той и зъб не обелил за зулумите им. Но тайно проводил човек да ни извести.
Предишният гняв се усили и удари в главата на аяна. Друг път той навярно щеше да изпсува и да се закани, а сетне да забрави заканата си, но днес се ядоса не на шега — ето, по такива хайти и хаирсъзи съдеха хората за турците и губеха уважение към правоверните, че и към представителите на падишаха дори. Попита сухо:
— Кои и колко са?
— Седмина или осмина, аян ефенди. Тайфата на Коджа Мюстеджеб.
— Коджа Мюстеджеб? Че кога му порасна работата на този хаймана? Аз го имах само за махленски бабаитин, дето най-много да хване някой старец или жена и да им вземе парите…
— Тъй беше до „Мора кавгасъ“, аян ефенди — с предишния укорен глас отговори кятибинът. — Сетне Мюстеджеб си усети ръцете развързани — нали сега раята не смее да вдигне глас да се оплаче — и вече не е предишният махленски бабаитин. По-лани и лани те предупреждавах на няколко пъти, войводо, кажи-речи цялата каза, рая и правоверни, е пропищяла от Коджа Мюстеджеб и тайфата му.
— Добре — рече аянът. — Утре аз сам ще си поговоря с Мюстеджеб, ще го опитам дали си заслужава прозвището. Пратеникът нека се върне още тази вечер в Яйакьой; да не закачат нашите бабаити, но, ако те си тръгнат, да разберат накъде отиват. И предупреди утре на разсъмване четирима сеймени да са готови за път, с оседлани коне. Ще ме придружат до селото. Или не — поправи се. — Има там между заптиетата един онбашия, Кула Колаузин му думат. Нека се приготви само той. Други не ми трябват.
Хаджи Молла от все сърце осъждаше това неразумно решение — хайманите бяха осмина! — но с нищо не го изрази. Поклони се мълчаливо и излезе от стаята.
3
Селото сякаш беше мъртво — ни човек се мярваше, ни куче пролайваше.
Докато чакаха да се изпекат заръчаните баници, приятелите не бяха дотам весели. Умора ли някаква ги беше налегнала, махмурлук от снощното пиене в Яйакьой ли? Напусто се опъваха като паши по възглавниците на хаета в тази случайно избрана къща, не помогна и бърдучето ракия, което стопанинът вече трети път пълнеше. Не бяха кахърни — какъв кахър ще има човек от техния занаят? — но настроението все не идваше.
Като опъна една яка глътка от бърдучето, Кючук Сабри — всепризнатият майтапчия на тайфата и единственият, който беше „кючук“, а не „коджа“, „бюйюк“ или „балабан“ — се провикна към главатаря:
— А бе, Мюстеджеб, докога ще стоим така да се съкълдисваме?
Коджа Мюстеджеб бавно се извърна към него. Хубав мъж, не много висок наистина, но със силно мускулесто тяло, с възшироко и бяло лице, украсено от смолисточерни коси и мустаци и тъмни дълбоки очи; прихванеха ли го дяволите обаче, тези очи ставаха остри като на дива котка. Но друг път, сега например, когато го налегнеше необяснима печал или досада, те изглеждаха меки, почти тъжни и тогава главатарят на тайфата заприличваше на смирен дервиш. Ала с остри или меки очи, той все си беше Коджа Мюстеджеб — прочутият кеседжия и делибашия, по-ербап от когото не се намираше из Сливенската каза.