— Кажи що ти е на душата, Сабри — тежко каза Коджа Мюстеджеб.
— Да се събудим, казвам аз. Одрямали сме се, сякаш вехти дъртаци са дошли на гости в Генджели133, а не млади аждери.
— Хайде де — обади се Муса, — дай някакъв акъл…
— Ами че като не ни иде друго на ум, да вземем поне да доизлекуваме моя кон. Видях го сабахлен, не е оздравял напълно.
Напомняше големия майтап, който измисли в една яйакьойска къща. Рече Кючук Сабри, че конят му е простинал, па го поведоха нагоре по басамаците на къщата, вкараха го в собата и го насилиха да легне на менсофата. Добичето се разлудува, изпотроши с текмета маса нещо наоколо, но това не стигаше на веселяците, та напипаха раклата с чеиза на щерката и покриха дърпащото се и хапещо животно с всичко, което майчините и моминските ръце бяха създавали цяло десетилетие. Голям джумбуш беше наистина.
Момчетата извърнаха очи към Коджа Мюстеджеб, но той цъкна с език — вчерашната веселба за вчера, днешната за днес.
— Кажи тогаз друго — обади се и Ракип Пехливан, — ама да не стоим тъй, ръжда ще хванем.
— Повикайте този гяурин, стопанина — хрумна нещо на Мюстеджеб.
Изтичаха, доведоха го. Човечецът, блед и болнав, с охтичави хлътнали гърди, застана пред главатаря смирен и смачкан.
— Слушай ме сега хубаво — каза му строго Коджа Мюстеджеб. — Ще тръгнеш по тоя сокак и на всяка врата ще похлопаш, всекиму ще кажеш да се стяга за гости. Баница ли ще наточат, пиле ли ще изпекат, пилаф ли ще завъртят — не знам. Ала знам едно: след един сахат време ще мина с момчетата във всяка къща и ако някой не е готов за знатни гости, калъч и огън ще заиграе. Хайде, да те няма!
Когато човекът се загуби от погледите им. Ружди Балабан попита:
— Тази пък каква е, Мюстеджеб? Тук пекат за нас не една, а две баници…
— Знам — отегчено отговори главатарят. — И не се готвя да ви гоя като енизаарски фитоци134. Друго съм намислил аз. Ще извървим целия сокак и във всяка къща ще хапнем по хапка: тук парче баница, там пилешка кълка, в трета ще ливнем по чаша винце, в четвърта пак баница и така нито една гяурска къща не ще отминем, на всички ихтибар ще направим.
— Е? — хилеше се неразбиращо Ракип Пехливан.
— Серсеми сте вие, туй ще ви кажа аз — презрително сви устни Коджа Мюстеджеб. — Ама да ме пита човек с кой акъл съм ви приел за аркадаши и ортаци в работата. — Той каза наставнически: — Може да е една хапка или една глътка, ама и те изхабяват зъбите на правоверния…
Разбраха го най-сетне и къщата щяха, да бутнат от смях. Па изискаха баниците на домакините и, печени-недопечени, хапнаха от тях. Запазариха се за диш-хакъ, а Кючук Сабри прибра набързо целия наниз пендари, бяха единадесет парчета, на стопанката — той, хитрецът, не си бе губил времето, а се бе постарал да открие къде ги крият.
Развеселена вече, тайфата потегли към следващата къща. И всичко потръгна…
В третата къща облаците по челото и на Коджа Мюстеджеб се разсеяха. В седмата сърцето му съвсем се развесели — там един ахмак-гяурин се дърпаше за диш-хакъ, та се наложи да му отрежат едното ухо и върха на носа. А в деветата…
В деветата таман се бяха разшетали да открият всичко скрито-покрито, когато някъде отвън долетя глас, звучен и заповеднически:
— Ей, Мюстеджеб, тук ли си? Я излез, джанъм, да те видя тъй ли си „коджа“, както сам се зовеш?
Пак някой сербез субаша ли беше, като оня, налбантларийския?
— Мръднала е чивията на някой гяурин — реши Ружди Балабан и едва сега Мюстеджеб си даде сметка, че го бяха повикали на български.
— Ако му е мръднала — рече, — ще му я наместя с един куршум в кратуната.
И като оправи пищовите и калъчите в силяхлъка си, излезе на хаета, съпроводен от хората си.
Долу, посред двора, сам, разкрачен и с кръстосани на гърдите ръце, стоеше Тахир ага, аянът. Усмихваше се, пък усмивката му една — от нея човек усещаше студени тръпки по гръбнака си. И ги призова:
— Слезте, чоджуклар, слезте да ви се порадвам.
Наистина беше роден да властвува Тахир ага. Бяха осем срещу един (е, там отсреща се виждаше някакво заптие да пуши, облегнало се на дворната порта, но далече беше, та не го брояха), по-млади и по-силно въоръжени — да наскочеха, щяха да го разкъсат, преди да свари „аман!“ да каже. Но никой и не помисли да не изпълни повелята на аяна. И мъжете от тайфата, за нищо време превърнали се от бабаити в кротки овчици, не само че заслизаха, а и се сблъскаха на тясното стълбище кой по-напред и по-скоро да се яви пред него.
134
Фиток — пуяк (фитка — пуйка): диалектна дума в Новозагорско, край, който тогава и сега е прочут с отглеждането на пуйки.