— Ал сана̀ диш-хакъ135, „коджа“ Мюстеджеб!
Изплю се. И с кървавата храчка в нозете му лъснаха два зъба. Коджа Мюстеджеб опипа устата си с език и прескимтя като пребито псе: керпеденът на Тахир ага бе изтръгнал двата му резеца.
А аянът продължаваше работата си: разкрасяваше по същия начин и останалите дишлии, като все изричаше това свое „Ал сана̀ диш-хакъ“ — лафа, на който било съдено да се разчуе и помни из цяла Тракия.136
Изтръгна зъбите и на последния от тайфата Тахир ага — той се случи Ракип, — па избърса кървавия керпеден в неговите, на Ракип Пехливан шалвари, подаде го на онбашията и без бързане стана от камъка.
— Е, чоджуклар, получихте си наградата за дишлийството. Ако искате, събирайте пак зъбен камък. И не се кахърете — аз пак ще ви намеря…
И си тръгна тъй, че ще речеш, на часа ги беше забравил.
Зад него, горд и доволен, закрачи Кула Колаузин. (Имаше основание да бъде доволен от себе си — за онзи сполучлив изстрел аянът му върна всичките отнети блага и го въздигна в байрактар на сеймените си. И тъй щеше да се нарича занапред Кула чак до смъртта си — Кула Байрактар. А това все значеше нещичко…)
Коджа Мюстеджеб ги проследи с поглед, докато се загубиха отвъд портата, па размаха пестник и се закани:
— Ще ми платите за всичко! Ще видите вие кой е Коджа Мюстеджеб…
Не се заканваше на могъщия сливенски аян, не дай боже! Думите му благоразумно бяха отправени към гяурите…
4
Зафирка извади с дилафа две царевици от жаравата, поръси ги със сол и подаде едната на Божура. Като ги прехвърляха от ръка на ръка, приятелките впиха бели зъби в тях. И личеше, че царевицата им се услаждаше…
— Ще очушкам от този мисир — рече по едно време Зафирка — и ще запазя да го сваря на Андреевден. Ще ми се тогаз пак да го опиташ, ама… ама да не си сама…
Божура беше разбрала, че разговорът заобикаля нещо важно, та я подкани:
— Хайде, казвай нататък. И не ме прави на будала. С кого ти се ще да съм на Андреевден?
Гостенката се засмя от сърце.
— С мъж и стопанин…
— Ей, много била бърза бе, тази унука на дядо Танас Нишанлията! Отсега до Андреевден! Че то и два месеца няма дотогава…
— Излезе ли му на човек късметът, то и за по-малко от месец се подреждат работите.
Усмивката на Божура застина на лицето й. Девойката се вторачи в приятелката си.
— Ти май имаш нещо на ум. Казвай с кого искаш да ям мисира.
— Тази сутрин видях един. Хубав мъж. Е, да не си помислиш, че е като начѐрвена и набѐлена кадъна. Мъж ти казвам.
— Като пехливанин, а?
— Ако рече да се бори, и баш-пехливани не ще му устоят. Той е туй, ама и още нещо. Силен, пък с лице на мъдрец. И с доброта, и с ум не като за годините му.
— Поне знаеш ли името му? На този, дето си ми го избрала?
— Знам. Бяно му думат. Бяно Абаджи. Баща му имаше дюкян на Аба пазар. Георги Силдаря, дето турците го обесиха по Заверата, помниш ли? Е, Бяно Абаджи е на Георги Силдаря син.
Божура притвори очи. И го видя: стегнат и чист млад човек пред дюкяна на Георги Силдаря, със свенлив поглед, сякаш излязъл от икона светец. А по-рано пак като светец в дюкяна на Топракчиеви пое чужда вина върху себе си…
— И ти май го знаеш — сепна я Зафирка.
Божура нито отрече, нито потвърди. А попита друго:
— Сложи си ръката на сърцето и кажи: видяла ли си тази сутрин Бяно Силдаря или някой тайничко ти подшушна да говориш с мене?
— Е ти пък…
— Кажи, кажи! Хайде, нека да не измисляме…
— Не биваше да ти казвам, ама… Е, подшушнаха ми…
— Кой?
— Трънка, Бяновата сестра. Дето е омъжена в Клуцохор за наш Пею Смеденов, втория ми братовчед по майка.
— Карай де! Не чакай да ти тегля думите с ченгел…
Зафирка огледа едва нахапаната царевица в ръцете си. Изстинала беше, не ставаше за ядене, та я мушна пак в жаравата.
— Ако щеш вярвай, ако щеш — недей, ама няма нищо за разправяне. Бях онзи ден у Пеюви. И от дума на дума, кака Трънка спомена, че Бяно те имал на сърце. Точно тъй рече: „Бяно има Божурка Стефанова на сърце.“ Ама не разбрах да се натискат много-много да стане работата между Бяно и тебе…
— Защо? — прекъсна я Божура. И като видя, че Зафирка гузно прехапа устни, сама рече: — Не се натискат заради чичо, той ги отблъсква от мене. Познах ли?
Умълчаха се. За да се спаси от неловкото положение, Зафирка измъкна царевицата от ръцете на приятелката си и я мушна в жаравата. Божура не забеляза нищо — гледаше пред себе си, пък не виждаше.
136
Случаят е автентичен. За разправата на Тахир ага с дишлиите и за неговите думи се е разчуло далеч извън сливенската каза. На много места примерът му — и изразът заедно с него — е бил повторен и от други турци, врагове на крайните своеволия. Днес думите „Ал сана̀ диш-хакъ“ още се употребяват в Бургаско и Карнобатско, обикновено без да се помни произходът им.