— За пръв път се случва някой да ме поиска. На години за женене съм, ама на̀, не съм чувала друг път да съм някому на сърцето…
Нека припомним, че по това време Божура Стефанова беше на шестнадесет години. Но нека припомним още, че тогава девойките се омъжваха твърде малки, почти деца, а на осемнайсет-двайсет години вече оставаха „стари моми“.
— Пръв път ли? — закачливо попита Зафирка. — Да ти кажа правичката, ти така оперено ме подхвана, че хич не личеше да се оправяш за първи път със сватовници…
Гостенката обаче не обърна внимание на подигравката в думите й. И само добави по-скоро на себе си:
— За пръв път, ми се случва. И признавам, туй е особено чувство. Да иска някой да те заведе под венчило, с тебе да му се ще да прекара до края на живота си…
— Хубаво приказваш. — Зафирка я гледаше с любопитство. — Ама ей тъй, невям не се отнася за тебе. А Бяно? Лежи ли ти той на сърцето?
Божура сви рамене:
— Коя от нас се омъжва за онзи, който й лежи на сърцето? Ти самата знаеш ли такава измежду нас, дето да си е имала изгора на сърце и негова жена да е станала? Чувала ли си за такова чудо между майките ни, между бабите ни и между бабите на бабите ни? — Сега вече Божура тъжно клатеше глава. — Така е било с другите, така ще бъде и с мене. Пък и никой не ми е на сърце. И няма как да ми е на сърце — ние, християнките уж не живеем в хареми, зад решетки, ама в същност и ние си имаме решетки, дето ни вардят от света…
— Значи Бяно…
— Хубав е Бяно. Още умен и добър е. Само че… Е, ако светът беше подреден другояче и ние сами избирахме мъжете си, нямаше да избера Бяно Силдаря. Не ме питай защо. Може би… Може би защото просто не ми е на сърце…
Божура скочи и бърз-бързо се отправи към вратата. Зафирка не се опита да я спре, а я съпроводи навън.
Зад тях миришеше на прегоряла царевица.
От вълнение ръцете на Жечка изпуснаха бакърчето и то с весел звън се изтъркаля по наредения в различни фигури калдъръм. Когато се извърна, вечно сивото и лице сияеше от радостен майчин трепет.
— Искали са те? Някой те е искал за своя жена и стопанка?
— Искаха ме — отговори Божура. — Ама чак толкоз ли е за чудене, мамо? Не съм вече малка.
— Казвай де! — сопна се майката. — За кого те искаха?
— За Бяно Абаджи. Син е на Георги Силдаря, дето преди три години Тахир ага го…
Чу майката името на Бяно Абаджи и пламъчето, лумнало за късо в очите й, мигом угасна. А лицето й стана по-пепеляво от всякога.
— Знам го — въздъхна Жечка. — Вярно е, обедняха в последните години. Ама ние с тебе най-добре знаем, че не богатството прави хората хора. — Не спомена името на девера си, но двете се разбраха. — Нищичко няма да излезе от тази работа, Божурке. Чуе ли чичо ти името на Силдаря…
— Мене искат хората, не чичо!
— Нищо не можеш стори без неговата благословия. Послушай ме, дъще, не отваряй уста пред чичо си. Ще сториш зло на момчето — чичо ти хем няма да те даде, хем така ще го нагласи пред аяна, че Сливен ще му се види тесен…
Дъщеря й я послуша. И никога не спомена името на Бяно Абаджи като жених.
5
Не десет, сто пъти щеше да му изхвъркне душата по върлото, ала той не се отказа, продължи — можеше ли да скърши хатъра на такъв човек като Бяно? И когато му се стори, че много пъти е превалил и Кутелкая137, и Булгаркая138, най-сетне разпозна долапа.
Поспря отвън — колкото да поеме дъх, толкова и да поогледа долапа на Силдаровците. Не го намираше за загубено време: дългият му живот го бе научил, че вещите и имотът са огледало, в което проницателното око може да види образа на техния собственик. Поклати глава — не беше от най-доброто онова, което научи от огледа си…
— Хей, има ли хора тука? — извика.
Не беше още заглъхнал гласът му, когато от открехнатата врата се подаде едно младежко лице, върху което, веднага щом очите разпознаха госта, заигра радостна усмивка.
— Има, има, хаджи Рифат, има. Буйрун!
— Я си хортувай по български, Силдароглу Маноле — каза старецът, пристъпвайки през двора към долапа. — Като рече това „буйрун“, сякаш си навехна гръцмуля…
След като се здрависаха, Манол изнесе из постройката две ниски столчета и ги разположи под навеса.
Поприказваха за това-онова — може ли един важен разговор да започне ей тъй, от вратата? — и най-сетне гостът уж се сети да попита:
— Хе, сега ми мина през ума. Чувах, коне си отглеждал…
Манол обаче го разочарова — прояви се като ойун булмез139. Изсмя се в лицето му и каза:
138
Буквално „Българска скала“. Днес Българка — най-високият връх в Сливенския балкан (1185 м.).