— Е, изплю камъчето. Ама защо не започна направо оттук, дядо хаджи? Защо бяха всичките тия усукваници шикалкавеници? Е, хайде, вкарвай в пътя заблудената овца…
Старецът забави отговора си, за да даде време на Маноловия смях да се уталожи. А после каза тихо:
— Аз те попитах нещо, Маноле. Поне от уважение към годините ми трябваше първом да ми отговориш, та после да се глумиш с мене…
Доста кусури може да имаше Манол, но тепегьозлукът положително не беше между тях.
— Нямам коне, хаджи Рифат, а само един кон. — В гласа му не бе останала и следа от предишната заядлива присмехулност. — Искаш ли да ти го покажа?
Старецът прие с удоволствие. И едва последвал домакина, веднага разбра защо одеве Манол не го покани навътре, а изнесе столчетата извън постройката. Причината беше, че в същност долапът не съществуваше. Всичко онова, което е било долапът, сега бе превърнато в грамадна конюшня за един единствен кон. Къде спеше самият стопанин, това не личеше веднага; най-вероятно да си е сложил одър в някое от онези помещенийца, които преди са служили за килери или складове за сечива.
Но всичко това хаджи Рифат едва свари да си го помисли. Защото видя коня и забрави всичко останало — като всеки истински турчин той ценеше и се, прехласваше по хубавите коне, та този ар абски ат пред очите му, истински породист красавец с лъскав косъм, вирната глава, дълги крака на бегач и тънки глезени, не можеше да не спре дъха му.
— Машала! — произнесе възторжено. — Такова добиче може да вземе очите и на султана! — И попита като човек, който разбира от тези неща: — С какво го храниш?
— Само със зоб.
— И правилно постъпваш. „Атън еджели йемден олсун!“140 То си личи, хубаво го гледаш. — Хаджи Рифат с мъка си наложи да си спомни услугата, която беше обещал на Маноловия по-стар брат. С още по-голяма мъка, — да се направи на глупав: — Ти що, Маноле — попита, — да не си решил кираджия да ставаш?
— Какви ги приказваш, хаджи Рифат? — възкликна младият мъж. — Хич ти на такъв вихрогон хамут слага ли се?
Най-лошото беше, че хаджи Рифат, повече от половин век страстен любител на хубавите коне, в себе си мислеше по същия начин, а беше принуден да говори като истински серсемин.
— А тогава? За какво го гледаш този кон тогава?
— За кушии.
— За кушии?! — Старецът се постара да вложи в гласа си изумление, примесено с укор и недоверие. — Истина ли говориш, Маноле?
— Истина, хаджи Рифат. За кушии гледам жребеца. С него ще ме видиш на Тодоровден.
— Е, това не е лошо. — Турчинът изчисти от гласа си изумлението и недоверието. И остави само укора. — Сигурно добре печелиш от долапа, щом като едничкият ти кахър е бил ат за кушии да си отгледаш…
Сега беше ред на Манол да замълчи. Старецът го почака предизвикателно, пък после потупа коня по задницата и излезе. Малко по-късно двамата с младежа пак седяха един срещу друг на трикраките столчета.
— Да оставим майтапите — миролюбиво наруши напрегнатото мълчание хаджи Рифат. — Ти знаеш, че бях приятел с баща ти. Знаеш също, че след неговата смърт прехвърлих приятелството си към вас.
— Всичко зная, дядо хаджи. Ние нивга не ще забравим, че именно ти свали баща ни от въжето, помогна ни да го погребем като човешки труп, а не като купчина скапани и разложени меса.
Турчинът махна с ръка — не беше по вкуса му да се изтъкват някакви негови заслуги.
— Остави това — рече. — Припомних ти моя достлук със Силдаря, само за да знаеш, че пред мен можеш да говориш от сърце.
— Тогава ще ти доверя нещо, гдето пред никого устата ми не го е изговаряла. — Старецът се поклони, но веднага след това облещи очи от изненада — не беше подготвен за следващите Манолови думи: — Вие, турците, ни мачкате, когато ви падне и както ви падне, дядо хаджи. Не само дето ни скубете с данъци и ангарии, туй все още не е най-лошото. Ала вие мачкате душите ни, гаврите се с нас, наричате ни кучета и свини, а се отнасяте с нас и по-зле, отколкото ако наистина бяхме кучета и свини, изнамирате какви ли не чалъми да ни показвате, че в сравнение с вас сме отрепки и нищожества, че…
Старецът го прекъсна:
— И аз ли правя това, Силдароглу Маноле?
Манол махна нетърпеливо с ръка:
— Не е думата ми за тебе. А знае ли човек, може да има и някой друг подобен на тебе. Тъй както може да има и някой измежду нас, българите и християните, комуто вие да спестявате гаврите и униженията. Аз говоря не за капката, хаджи Рифат, а за моретата. За турското море и за нашето море.
Гостът най-сетне преодоля изненадата си и успя криво-ляво да се оправи в неочакваната обстановка. Каза:
— Имам какво да ти възразя, чоджум, ама нейсе, нека речем, че си прав. Е, хубаво, мачкаме ви. Ама какво общо има туй мачкане с аждера, който си отгледал?