— Има общо, дядо хаджи, има общо. Чрез него аз ще натрия мутрите на всички гъжвалии в Сливен… — Увлечен в словото си, младежът, изглежда, чак сега се сети, че и хаджи Рифат в края на краищата спада към гъжвалиите. И се извини: — Пък ти прощавай за тази дума…
Но хаджи Рифат не чу извинението му. Впрочем той и не обърна внимание на обидната дума. Защото по същото време мърмореше под носа си.
— Армуд ааджъндан узак дюшмез141…
— Какво рече, какво рече? — трепна, готов за кавга, Манол.
— Приказвах си, че си се метнал на баща си — обясни старецът. — Той беше същият — душа даваше да натрива мутри на правоверни. Ама ти комай си надминал и баща си… Е, не се радвай чак пък толкоз! Аз не смятам, че натриването на мутрите беше най-големият ербаплък на Силдаря. Да си поставиш за цел да достигнеш някого, трябва да имаш пред очи кадърността или левентството му, не урсузлука, маргазиите и дженабетщините.
Манол сякаш не чу последните думи.
— Стига ми и това — каза, — дето и до толкоз приличам на тате.
— Хубаво — обърна думата хаджи Рифат. — Какво ще стане по-нататък.
— Нищо. Ще бягам в Тодоровденската кушия и ще оставя вашите бабаити да гълтат праха зад мене. Това ми стига.
— Нашите бабаити? — вдигна бели вежди турчинът. — И Каратлъ Емин Пехливан142 ли?
Младият човек не се стресна от името на прочутия сливенски ездач и гледач на коне.
— И него — каза. — На кушията ще ви направя за резил.
— Не мислиш ли, че по-хубаво ще ни натриеш мутрите, ако с труд събереш несметно имане, а с имането заслужиш такива почести, дето да те поставят по-напред и по-горе от който и да е турчин в Сливен, без да изключваме и Тахир ага?
— А, може да си прав, ама тази, твоята, е дълга и предълга — с момчешко лекомислие отговори Манол. — Не се обиждай, хаджи Рифат, ама не мога да те послушам. Аз искам да начеша моя хъс сега, веднага, без чакане…
— И колкото и да ти говоря, колкото и да те съветвам, ще бъде все едно да наливам от пусто в празно, нали?
— Тъй е — ухили се момъкът, — няма защо да те лъжа.
Хаджи Рифат си каза, че наистина всякакви приказки са излишни — не до довечера, не цяла нощ, ами хиляда и една нощи да налива в главата на този Силдаровец, то все ще бъде като да гребе с лъжица от морето и да вярва, че ще го пресуши.
— За какво си мислиш? — прекъсна размишленията му момъкът.
— Няма защо да крия, за тебе мислех. Сетих се една от нашите: „Далда̀нда дюшен вар, халиндѐнде дюшен вар“143. Не от клон ще паднеш ти, Силдароглу Маноле…
Като рече това хаджи Рифат и се надигна да си отива.
6
Бяно го научи в една неделна утрин през октомври. Научи го от сестра си, а това беше вече двойна несполука — Трънка не беше човек, дето с блага дума или с целебна лъжа ще смекчи един удар. Тя без много да му мисли, разказа цялата работа на брат си. А работата беше горе-долу такава.
Вчера следобед една нейна комшийка я поканила „да си постоят“. Като отишла Трънка, заварила там Жечка чорбаджи Стефанова, майката на Божура. И веднага разбрала, че са я повикали анджак да си похортува Жечка с нея. Тъй и излязло — рекли, що си рекли и комшийката се измъкнала, та оставила двете си гостенки сами. И Жечка чорбаджи Стефанова на часа заприказвала за онова, дето имала да приказва. Бяно им бил сторил голяма чест, тъй казала тя, като харесал нейната щерка Божура…
— Откъде знае тя, че съм я харесал? — остро прекъсна разказа й Бяно.
— Откъдето и да е, важно ли е? — сопна му се Трънка, но избягваше погледа му. — Ти все така, на дъното ряпа да садиш…
Бяно поразмисли и въздъхна:
— Разбирам, всичко разбирам. Не ти се сърдя. — Разпъван между трезвите съждения на ума и лудите тласъци на сърцето, гласът му прозвуча сипкаво. — Продължавай, Трънке.
— Тя самата, Жечка чорбаджи Стефанова де, винаги желала да види щерка си омъжена за човек като Бяно — със силна снага, пък да не продава сербезлъци, скромен и трудолюбив, честен и чужд на всякакво себелюбие. Доколкото знаела дъщеря си, Божура и тя, ама…
— Какво млъкна? — премаля Бяно.
Сетне Жечка й рекла за Димитраки чорбаджи. Не такъв, какъвто е Бяно, ами освен това и богат като цар да е, чичото на Божура никога нямало да му я даде, пък ако ще и свинка в джамия да пропее. Не заради самия Бяно, не, а заради баща им, Георги Силдаря. Че приживе Силдаря душа давал да отиде с нещо напреки на Димитраки, да го окепази пред хората. Та Бяно да си потърси друга жена, Божура не е нито най-красива, нито най-добра от момите за женене, тъй рекла Жечка. Инак само споменат ли на Димитраки чорбаджи, той няма да се задоволи да откаже (а в края на краищата от неговата дума зависи всичко, кой ще пита за съгласието на самата мома или на майка й), ами ще подгони Бяно и ще му стори какви ли не зулуми, ще го затрие.