Добри Желязков потри ръце:
— Нека е такваз, каквато обещаваш, пък бурето — от мене!
Петимата насядаха около софрата. Христодул вдигна пахара, отпи няколко дълги глътки вино, с опакото на ръката си избърса мустаци и като изгледа приятелите си, най-сетне благоволи да проговори:
— Разбрахте ли днеска за потерите, които аянът вдигна?
— Има си хас да не сме разбрали! — отговори Мавроди Коджакара, най-припреният. — То само който е глух и сляп, не го разбра.
— Анджак за тези потери ви събрах — продължи Христодул. — Да ви, кажа каква дамла̀ трясна по главата на Тахир ага, та го накара да вдигне де що има гъжвалия в казата.
— Чуе се — обади се домакинът, — Алтънлъ Стоян нещо им скроил пак в Стара планина…
Но Христодул не бързаше да разказва:
— За Алтънлъ Стоян войвода сте чували. А да знаете кой е Ибрям бей Ходжоолу?
Всички потвърдиха. То комай нямаше християнин в Сливенския край, който да не е дочувал нещичко за този бей. Както личеше от името му144, беше син на ходжа — на богатия ходжа от село Юренджик145 който преди десетина години бе оставил мираз на децата си една дузина чифлици, кой от кой по-голям, разпръснати по най-тлъстите земи от Юренджик до Ени Заара и от Сливен до Твърдица146. Както гласял законът, тези чифлици следвало да се разпределят между всичките — а те не били малко на брой — наследници на ходжата. Но Ибрям, най-пишкин от тях, кого излъгал, та му откупил за лула тютюн пая, кого чрез давия оставил с пръст в устата, но тъй или иначе измъкнал из ръцете им и прибрал за себе си цялото наследство. И оттогаз не дай боже да си християнин от село, където Ибрям бей има чифлик! Песни се пееха за жестокостта на този чифликчия: не ризата, кожата от гърба на своите аргати и чифлигари смъквал той, за един хляб ги карал от тъмно до тъмно да му робуват, па и хлябът понякога му се досвидявал, а не му били чужди и мераците по българските булки и моми…
— На няколко пъти — заразказва Христодул — Ибрям бей получавал хабери от Алтънлъ Стоян войвода да си опича акъла и да не вади душите на българите, ама той джумбуши си правел с името на войводата. Зер имал вяра в чифлишките си конаци и в пушките на пазвантите си. Днес тъй, утре тъй, пък от година насам хаберите попрестанали и беят малко по малко ги позабравил.
Тези дни Ибрям бей решил да си вземе нова жена, някаква прочута кадъна-красавица от Котел. И вдигнал сватба за чудо и приказ. Отишъл да вземе кадъната със свита като на везир, откупил я от баща й с дванайсет коли армагани, а после с колите я повел от Котел към своя Юренджик. Да, ама някъде там между Нейково147 и Кална усоя148 насреща им изскочил човек, целият обшит с алтъни. „Дур, Ибрям бей“ и така нататък, както умеят да я редят горските пилета. Онези, познали кой е насреща им, ни живи ни умрели, някои поизцапали дъната на шалварите. Само един се поокопитил и рекъл да посегне към силяха си, ама пропукали пушки и той се катурнал с главата надолу от коня. Слязъл тогаз Ходжоолу и ударил на молба: Тъй и тъй, Алтанлъ Стоян войводо, аман-заман, всичко ми вземи, и кадъната непипната ти давам, само живота ми остави и, кълна ти се, от днес нататък не господар, писенце ще бъда за чифлигарите си.
Войводата постлал две черджета на земята и заповядал: на едното да си оставят силяхлъците, сетне на другото да изсипват, де що имат трошица злато по себе си. Както рекъл, тъй и станало. Бабаитите, кротки като овчици, струпали оръжието си, цялото греещо от сребро, злато и седеф. А на второто чердже се издигнала бая купчина злато: кемери с жълтици, гердани от пендари, чапрази и менгюши, тепелици — чет нямат! До два лакътя злато се издигало!
— Хак им е! — изсумтя Мавроди Коджакара. — С християнска пот е спечелено туй злато…
— А Алтънлъ Стоян войвода не спрял дотука — продължи разказвачът. — Подсвирнал той на своите, те уловили Ибрям бей, изули му еминиите и му смъкнали жанфезените шалвари, пък отсякли една тънка дряновица и така, пред аркадашите и жените, му изписали петдесет дамги по голия задник. А накрая му пробили оса и там му надянали отнапред приготвена халка — тя била вместо обица на ухото, тъй му рекъл войводата. И му рекъл още, че това е сетен хабер — не си ли измени адетите по чифлиците и отвори ли уста да се оплаче някому от днешната случка, тогаз вече не пръчка, куршум ще играе. Пак се заклел беят, а юнаците на Алтънлъ Стоян натоварили няколко коня със силяха и златото, разгонили останалите и изчезнали в гората.
— Ашколсун! — плесна се по коляното Мавроди Коджакара. — Напълни ми душата, хаджи, с този разказ.
144
На турски окончанието „оглу“ (или разговорно „олу“) означава „син на“; напр. Манол Силдароглу — Манол, син на Силдаря (Силдаров).
148
Кална усоя — местност в Сливенския балкан край река Луда Камчия някога известно хайдушко сборище.