Това беше вярно и не беше вярно. Наистина Евтим беше искал чифлика, но не за да прави мазоли и добродетели, а за да си има на ръка повечко пари за прахосване.
— Или да оставим Чаирлий. Ти и в Сливен въртиш големи работи. Дал ли си ми някога в нещо да те заместя? Тефтерите поне да ти водя дал ли си ми? Кажи де!
— Хайде, изкара мене виновен за дембелъка си — рече Димитраки, почувствувал се притиснат до стената. — Ами пиенето? Ами пушенето? Аз ли ти дадох цибук и аз ли ти наливам вино в цовката?
Разбрал, че е спечелил първата схватка, Евтим отговори вече по-спокойно:
— То едното върви след другото, тате. Пиел съм, пушел съм. Та имам ли какво друго да чиня? — След малко въздъхна престорено и додаде: — Има и още една причина, тате, за да търся утеха в тютюна и виното. Не съм малък вече, искам… искам да се оженя…
— Що? — Димитраки облещи очи и забрави своя „елински“. — Що рече?
Видът му беше такъв, като че ли е получил плесница. За Евтим той винаги си бе мислил като за дете. Може би поотраснало, но дете. А сега изведнъж същото това дете заговаряше за женитба…
— Искам да се оженя — повтори синът.
— Да се разберем — пресипнало произнесе Димитраки. — Искаш да се жениш ей така, да сещаш топла снага до себе си на одъра, или имаш на ум някое момиче?
— Харесал съм една мома, избрал съм си я, за нея искам да се оженя.
— И коя е тя?
Евтим се поколеба, но отговори ясно:
— Неда е името й. Осиновена дъщеря на хаджи Нойко.
Не червенина, а гъста моравина беше това, което излезе изпод елечето на бащата, изпълзя нагоре и заля цялото му лице. Евтим не можеше да прецени дали баща му се готви да се нахвърли върху него с нови плесници, или дамла̀ ще го катурне върху чергата. Но не стана нито едното, нито другото. Само посинелите и пресъхнали устни на Димитраки чорбаджи с мъка произнесоха:
— Ти… Ти си ахмак!… Една хърцойка149 да оплете птичия ти акъл!…
— Виждаш ли? — едва помръдна дебелото си тяло Евтим. — Знаех си, че точно тъй ще ме изхокаш. Иди след туй да не пиеш…
И млъкна. Бащата обаче не отговори на подмятането му, беше зает с много по-сериозни мисли.
— Да поговорим като мъже — рече, овладял гласа си. — Кажи ми направо: ти с жена спал ли си?
Подобен въпрос беше последното, което Евтим би могъл да очаква.
— Ех, тате, и ти… — беше единственото, което успя да произнесе.
— Аха! — кимна многозначително бащата, разтълкувал правилно неопределения отговор. — Коя те учи: измекярката Донка или вдовичката Султана? Или и двете по малко?
Евтим беше двойно поразен: от самата подхваната тема и от неподозираната прозорливост на баща му (Наистина именно Донка и Султана бяха двете единствени жени, които, къде срещу подаръци, къде срещу заплахи, го бяха запознали с плътската любов). Той нямаше високо мнение за жизнения опит на родителите си, а баща му…
— Отговори ми сега на друго — продължи Димитраки. — Защо не поиска да се ожениш нито за Донка, нито за Султана?
— А, рече го и ти!… — сопна се Евтим.
— Точно тъй, точно тъй — закима доволен бащата. — И да не си го търкалял тука — той се почука по челото — ти си разумял най-важното: с жените чорбаджията и ратаят не постъпва еднакво. Прище ли му се жена, ратаят се венчава за една и до смъртта си не вижда друга. За чорбаджията обаче има възможности много — тях му ги дават парите и властта. Налюбва се той още като ерген, сетне си взема жена от сой, която да му ражда деца, а иначе пак си походва, дорде му кръстът държи.
Евтим вътре в себе си се бе гордял със своите няколко тайни похождения и смяташе, че те му дават предимство пред другите мъже, включително пред баща му, та сега се почувствува потиснат.
— Разбираш, нали? — продължи Димитраки. — Да му се спи с една жена, за чорбаджията не значи да тръгне да се жени за нея.
Потиснатостта на Евтим се превърна в раздразненост:
— Е, и после? Че случайно ли е момичето? Или забравяш, че преди да му мръдне чивията, хаджи Нойко седеше коляно до коляно с тебе в съвета на общинарите?
Бащата обаче не му остана длъжен:
— Чуваш ли се — хвалиш един завераджия, по чудо отървал се от въжето… А спомни си още, че момичето дори от такъв пишман чорбаджийски род не е — не е тя нито родна, нито даже осиновена дъщеря на Хаджи Нейко, а само храненица. И никой не е чувал на какъв баща е отроче — бял ли е бил или черен. — Дотук Димитраки казваше истината. Но като видя, че думата му не хваща дикиш, не се поколеба и додаде: — И друго помня аз, Евтиме. Тази Неда като дете е била робена от анадолци. И анадолците, чувал си какви са, прекарали една по една всичките робини. Също и твоята Неда минала по реда си. Сетне, когато хайдуците ги отървали, и те си получили за награда по едно крехко девойче… Та такава е тя, тая „мома“, дето си тръгнал да я правиш моя снаха.