— Добре, добре, иди си — смили се над нея хаджи Людскан, — тя твоята е ясна. — Но когато девойката вече се шмугваше през вратата, викна подир нея: — Ей, слушай! За Мавроди Коджакара приказваме, да нямаш някого другиго на ум?
Тя беше излязла на хаета, но се върна и подаде глава:
— За него я! Нали зная, че бате Бяно му е пръв другар!…
И хлопна вратата по средата на последната си дума.
— Вижда се, на венчило отива работата — доброжелателно каза домакинът и доволно потри ръце.
— Но ти спомена, хаджи, че трябва да вземем думата и на още някого — напомни Бяно.
— Така е — потвърди хаджията. — Почакайте тука, аз ей-сегичка ще го доведа.
Доста се позабави като за „ей-сегичка“, но все пак го доведе. Беше хаджи Нойко, който клатеше равномерно глава и си подпяваше:
Двамата братя се изправиха, за да посрещнат стария човек, но си размениха по един недоумяващ поглед, после попитаха с очи и хаджи Людскан. А той настани баща си на миндера и им отговори с някаква особена дяволитост в гласа:
— То, ако помислите, неговата дума е най-важната. Нали той прибра Неда, той й стана за баща и майка…
— Да, ама… — започна Бяно, пък се стесни да каже каквото имаше на ум и сам прекъсна думите си.
И тогава хаджи Нойко престана да люлее глава и каза ясно:
— Какво? Вие май не сте на същия ум, а?
Двамата Силдаровци като подкосени се стовариха на миндера. И Бяно, по-съобразителният, пръв догади истината: четири години наред хаджи Нойко се бе преструвал на луд, и то така, че бе заблудил не само враговете, но и приятелите си!150
— Слава на бога! — прекръсти се благоговейно той. — Поне тебе е пощадил, дядо хаджи, избавил те е от позорната гибел.
Сгърчи се лицето на хаджи Нойко.
— Слава на бога, но не и на мене — тъжно издума старият човек с мекия си глас. — Когато си мърморя: „Иди, мини, Дудо мини…“, аз честичко се питам дали съм за завиждане, че оцелях. И с годините като че ли все по-често завиждам на вашия баща.
— Не говори така, тате! — смъмри го Людскан.
— А то си е така — продължи старецът. — Георги Силдаря увисна на въжето, но остави име на юнак. А аз ще оставя име на… — Скръбно сви вежди и не завърши. А след малко подхвана отново: — Хайде, да говорим сега за другото, което ви доведе тука!
— Ние дойдохме да… — започна Бяно, но хаджи Нойко го прекъсна:
— Знам, знам, всичко знам. Людскан сколаса да ми разкаже.
— Тогава?
— Давам я, тъй да кажете на вашия Мавроди. Помня какво ми казваше още Георги Силдаря за него, сетне и сам попитах тогоз-оногоз. Давам му я! И не му я давам като просякиня — за щерка имам аз Неда и като щерка придан ще й дам. Людскане!
— Кажи, тате.
— Имотите към Сотиря151 и Каваклий152 до колко може да дойдат?
— Мисля… мисля ще направят към осемдесет дюлюма.
— Хубаво. Ще вземеш и от другаде двайсет и ще ги дадеш на Недка. Сто дюлюма земя, това ще е зестрата на нашето момиче.
Манол зяпна с любопитство към Хаджи Людскан — синът на хаджи Нойко имаше име на стиснат човек. Но с нищо не се издаде хаджията, само грохотният му глас прозвуча по-приглушено, когато отговори:
— Добре, тате. Недка ще ги има тези сто дюлюма.
— А вие — обърна се старецът към двамата Силдаровци — ще забравите, че дядо ви хаджи Нойко може и с разум да приказва. Само още един единствен път бива да си го спомните — ако решите, че Мавроди трябва да го знае.
— Мавроди Коджакара трябва да го знае, дядо хаджи — рече веднага Бяно, — и няма да го издаде. Корав човек е той, през огън е минал, такъв знае да пази и своите, и чуждите тайни. — После добави по-меко: — Пък и невям не е редно едно семейство да започва с лъжа…
Старецът го изгледа продължително и кимна:
— Прав си, сине. Е, кажете на Мавроди, но го предупредете да внимава. Дори като ме срещне, нека не се издава. А сега вървете си, момчета. Ако някое мекере ни е видяло да се събираме, ще има да се чуди какво ли толкоз сте си говорили с един чалдисан… — Силдаровците му целунаха ръка и се отправиха към вратата, а той им подмигна лукаво и занарежда глумливо: — Адикала, гвадикала, двата царя, царафина…
9
Допущаха ли Силдаровците, че в същност за последен път виждаха приятеля на баща си? И че само след няколко часа тази къща, светеща от чистота, щеше да бъде оплискана с човешка кръв?
Същата нощ домът на хаджи Нойко бе нападнат от тайфата на Февзи Балабан. Не беше от тези лесни като играчка бастисвания, на каквито бяха научени бабаитите на Февзи, не им помогнаха нито опитът, нито изненадата, нито онази липса на разтакаване, която е дала основание на турския народ да създаде пословицата си „Бързият разбойник слисва стопанина“153 — хаджи Людскан и Стефан не бяха от ония, дето ще паднат на колене и ще просят милост, и грабнаха тоягите и брадвите…
150
За мнимата лудост на хаджи Нойко се свидетелствува от д-р С. Табаков (ІІ, 86): „Спомена се по-рано погубването на Сяро Барутчията, чорбаджи Еню и Тодория Ексара. Хаджи Нойко, у когото било «джепането» с барута, се престорил на луд и по този начин се спасил“.