Докато тайфата нападатели и двамата братя се бяха вчепкали на хаета, Юсуф, първият помощник на Февзи, успя да улови Неда и като се бранеше от пестниците и ноктите й, я повлече навън. Стигна обаче само до подножието на стълбата; там един висок и кокалест старец се стовари върху него и впи пръсти в шията му. Тогава Юсуф пусна момичето и се обърна срещу онзи, който го душеше. И докато старецът нареждаше със странно мек, напевен глас: „Бягай, Недо!… Бягай, чадо!… Бягай!…“, в ръката на кеседжията блясна нож; луната на няколко пъти се отрази в стоманената повърхност на острието му, сетне турчинът и българинът се пуснаха един друг и спасителят на момичето се свлече без звук на земята.
Смъртта на хаджи Нойко отрезви тайфата и тя хукна навън. А докато Людскан и Стефан пренасяха бездиханния си баща нагоре към хаета, жените откриха още една жертва — в одаята до една ракла с наскоро разбита ключалка лежеше, намушкан в гърба, Лютви Елханоглу, друг от шайкаджиите на Февзи. Защураха се мъжете кой ли го е нагласил така, а той отвори очи и им нареди:
— Доведете човек… чужд… правоверен…
За друг това пожелание може би щеше да е глупост, но хаджи Людскан го разбра. И веднага проводи Стефан час по-скоро да повика някой турчин от махалата. Стефан изтича и след малко се върна с кафеджията Мустафа, той живееше през две къщи до тяхната. И като едва стискаше душата си зад зъбите, Лютви разказа на пресекулки: всичко, което беше станало, било къзкачирмасъ154; не за грабеж дошла тайфата, а за Неда — срещу щедра плата трябвало да я заведат в леглото на Евтим чорбаджи Димитров. Пък ударът в гърба на Лютви бил от ръката на Февзи Балабан — издебнал го, като разбива раклата, уж се разсърдил, дето Лютви искал отнапред пая си от парите на Евтим, ама и други сметки си имали те, та…
Разказа това Лютви, пък се отпусна и главата му дрънна о пода. Още веднъж се понадигна, та изпрати подир Февзи Балабан една мръсна псувня.
И това бяха думите, с които той се раздели с живота.
10
Улисани в необикновената си забава, децата късно забелязаха приближаването му. Но Тахир ага, иначе чувствителен към икрамите, не се засегна. Дечурлигата замерваха с гнили плодове, фъшкии и всякакви други мръсотии забучената на кол глава на един Алтънлъ Стоянов хайдутин, надпреварваха се в подигравки и ругатни, а това, според аяна, беше полезыно — то каляваше душите на младите мюсюлмани и приучваше утрешните войници на падишаха да гледат с пренебрежение на враговете си. Той даже се накани да им каже нещо поучително, но не успя — щом го зърнаха, малките турчета се разпиляха като врабци из околните сокаци.
Петнайсет години Тахир ага бе войвода и върховен властник на този хубав град и на казата, на която той даваше името си, и всичките тези години бяха свързани с борбата между него и прочутия котленски хайдутин. Не една победа бе спечелил в тази борба аянът, но така или иначе вечно нагизденият със злато — с турско злато! — хайдушки главатар все оставаше жив и здрав и властвуваше над планината, а това като че от само себе си обезсмисляше и подбиваше цената на Тахираговите успехи. Сега, като гледаше омърсената глава на убития от Кула Байрактар хайдутин, аянът със задоволство си мислеше, че в Балкана е останал един султанов душманин по-малко. Да, поне срещу този, чиято глава стърчеше на върха на кола, Тахир бе излязъл пълен победител. И завинаги! И не беше случаен този безимен победен противник. По главата личеше — красив е бил и баш-пехливанин.
— Ти никога няма да наваксаш загубата на тоя левент, Алтънлъ Стояне — измърмори под носа си аянът. — Такъв мъж се ражда един сред сто хиляди. И аз ти го отнех, аз, та украсих с главата му мегдана на моя град!…
А после си каза, че трябва да даде голяма и преголяма награда на Кула Байрактар — нека видят правоверните как Тахир награждава онези, които требят душманите на султана…
… Тахир ага бе готов да плати още повече на онзи, който би му назовал името на убития хайдутин. В цял Сливен имаше само двама души, които го познаваха, ала на тях и през ум не минаваше даром или срещу висока плата да го сторят. Те бяха Стоян Шошов и Манол, Силдаровият син: единият отколешен верен ятак на Генчо Къргов войвода, другият — стоял за кратко под неговия пряпорец. Главата не принадлежеше на хайдутин от дружината на Алтънлъ Стоян, а на Димо Яламов, храбреца и майтапчията от Габровските колиби и другаря в хайдутството на Генчо Къргов. Впрочем той беше и единствената жертва, която Генчо бе дал за всичките години, в които е бил и щеше още да бъде хайдушки главатар. Грешката, както онази преди пет години, беше пак на Кула Байрактар, само че обратна: тогаз диреше Генчо Къргов, а удари дружината на Алтънлъ Стоян, сега с многобройни потери преследваше Алтънлъ Стоян, за да го накаже за разправата му с Ибрям бей Ходжоолу, а налетя на дружината на Генчо Къргов.