Тридесет и седем години след описваните събития сам Генчо Къргов, отдавна вече преселник в Русия, ще разкаже така на сина си нещастната слука:
„Над селото Струпец155… високо се издигат три шилести върха. На по-високия от тях, който е в същото време и по-стръмен, ние се изкачихме и зимахме наблюдателен пост, като бяхме уверени, че тук никой няма да ни закача. Два дни почивахме на тоя връх, като се хранехме обилно с това, което зимахме от овчарите и без да подозираме нещо. Един ден, като се готвехме да напуснем нашето бранище и да се преместим в Стара планина, в селото Бинкос съгледахме едно движение, на което малко значение дадохме. Оказа се, че сме излъгани, че нас заплашва опасност.
Три-четири часа след като съгледахме движението, потери из Бинкос и Струпец ни преградиха пътя и, щем не щем, трябваше да се бием с тях… Трябваше да се браним, защото инак ни беше спукана работата.
— Дружина — рекох на другарите си, — дръжте се и се не бойте! Тази паплач ей-сега ще се разбяга! Прегледайте си пушките и пищовите, барут подсипете, кремъците прегледайте и далеч от мене се не отделяйте!
Докато потерята ни доближи, ние се спуснахме долу и се затулихме в шумака до самата пътека. Когато потерята стигна до само нас, аз дадох знак: осем пушки изгърмяха и шест души се катурнаха преди очите ни.
Потерята обърна гърба си къде нас, ние изгърмяхме още по веднъж-дваж с пищовите си и повалихме още някой и друг читак. След това пътят ни беше очистен и къде се дяна потерята — не видяхме.
Търтихме из шумака и считахме, че сме вече спасени, но за жалост смъртта била пред нас. Скрити в шумака, десетина турци изгърмяха в нас и Кольо Папарецът беше наранен, пък Димо Яламов се катурна като сноп на земята.
— Умирам! — свари той да продума и предаде богу дух.
— Силен човек беше — рече войводата, — тоя Димо! Седнеше на земята, поемеше чувал до 130 оки и станеше с него като с юк от 10–20 оки!
… Ех, синко, какъв хубавец мъж беше! Бог да го прости! Като че ли ей-сега стои пред очите ми…“
Усети душата си развеселена Тахир ага, па отлепи поглед от главата на хайдутина и тръгна към конака. Посрещна го кятибинът му хаджи Молла. Беше по-блед от друг път и с по-натъкмени дрехи и гъжва — сигурен знак, че има да каже нещо важно. Както беше в добро настроение, Тахир ага веднага се засмя в лицето му и го подкани:
— Хайде, хаджи, изтърсвай торбата!…
Кятибинът обаче изчака да влязат в собата, затвори плътно вратата зад гърба си и едва тогава изпълни нареждането му:
— За онази случка в дома на хаджи Нойко, аян ефенди.
— За какво? За какво? — присви вежди Тахир ага. Бяха минали две-три недели от нападението върху хаджи Нойковия дом и спомените на аяна бяха поизбледнели.
— За онази случка в дома на хаджи Нойко — повтори хаджи Молла, — оня, който полудя преди години. Дето някои хаирсъзи искали да грабнат момичето му и двама души паднаха мъртви.
— И крадците на момата видели сметката на хаджи Нойко, пък синовете на хаджи Нойко утрепали един от крадците. Тъй ли беше?
— Тъй. Ама сега излезе, че не е тъй.
Такъв беше хаджи Молла: говори ли ти нещо, даже да е много важно, скоро те хваща съклет. Така стана и сега.
— Хайде! — вече по-сухо го прикани Тахир ага. — Казвай, каквото имаш да казваш. Зер не ме е много-много еня за цялата тая работа…
Хаджи Молла с нищо не показа да се е засегнал:
— Научих нови неща, аян ефенди. Хаирсъзите са били наши хора, правоверни. Тайфата на Февзи Балабан, оня капасъзин от Ески Джами махала.
— Февзи Балабан ли? Не беше ли той от ония, аркадашите на бабаитина Мюстеджеб, дето си загубиха зъбите в Генджели?
— Той си е с всичките зъби на ченетата. Бил е в тайфата на Коджа Мюстеджеб, но се отделил и събрал своя, още преди да заиграе керпеденът в Генджели.
— Е, хаджи Молла? Февзи Балабан, значи, е бил тоя, дето тъй калпазански си е вършил работата, че хем момичето не откраднал, хем загубил един от хората си.
— За това ми е думата. Знаеше се, че синовете на хаджи Нойко взели душата на тоя негов човек. Пък то не било така, аян ефенди.