Тъй е било от незапомнени времена, тъй беше и тази година.
Наближаваше пладне, когато край Гюр чешма гръмна „Кестермето“ и се появи Тахир ага на красив вран кон. Участниците в кушията го посрещнаха построени в една редица, всеки хванал в дясната си ръка поводите на кой от кой по-хубав ат. Аянът мина пред тях, а те му се поклониха дълбоко. Тахир ага слезе от коня си и подаде юздите на своя сеизин — тази служба при него от край време се изпълняваше все от един човек, и то гяурин, Златю от Кумлука. Поздрави ездачите и обяви наградите — първенецът щеше да получи един породист виторог овен (слугите го показаха) и една дълга кама, чиято дръжка светеше от седеф и сребро.
След туй хаджи Молла записа ездачите. Бяха двайсет и осем души, от тях само трима българи — Манол Силдароглу от Сливен, едно суватчийче на име Иван от Твърдица и друго едно момче от Ямбол. Тях никой от зрителите и баш-ездачите не ги слагаше в сметките, победата чакаха от турците и повече от другите — от Каратлъ Емин Пехливан заради славата му на именит ездач, заради четирите му победи в същата тази кушия и най-сетне заради сиво-белия дългоног жребец под него, който вече нетърпеливо риеше с копито. Имаше и още няколко известни ездачи: Теккели Бекир от Ени Заара, Мухарем Салиоглу (той също имаше една победа в кушията), Кязим Абдулрахманоглу с кулестия ат, Орхан Халим от Черкешлий (за него пък се говореше, че конете му били потомци на знаменития с бяга си ат на нявгашния черкешлийски султан) и други неколцина, дошли от Филибе, Карнобат и Одрин, дето внушаваха уважение с тайнствеността си на непознати чужденци, ала никой не можеше да затъмни или поне да се изравни по слава с Каратлъ Емин. И затова като почнаха басовете, всеки гледаше да заложи на него, пък дори и едно към пет спрямо Мухарем Салиоглу, когото мнозина виждаха втори по изгледи за успеха след Емин. За българите естествено никой и не помисляше да заложи, та затова избухна общ смях, когато старият Рифат извади от пазвата си една лъскава бяла махмудия и на висок глас обяви, че я залага на Манол Силдароглу. Помислиха, че старецът си прави майтап. Но хаджи Рифат настоя на своя кабул за победата на Манол, докато най-сетне се намери един, бей и чифликчия някакъв си от Артаклари156, който рече, че приема баса на хаджи Рифат и че ако това гяурче Манол Силдароглу спечели коча и камата на аяна, ще даде на стареца не една, а сто бели махмудии.
Служителите на аяна се разтичаха да подреждат бегачите, а хаджи Рифат се приближи до ездача, за чийто успех бе заложил.
— Чу ли?
— Чух — отговори Манол. Кой знае защо, изглеждаше гузен. — И се почудих.
— Ти ще победиш — сви сухи рамене старецът. — А аз искам една гъжвалийска мутра в Сливен — той напомняше несдържаните Манолови думи, казани на долапа, — моята, да остане ненатрита. — Помълчаха. — И запомни едно, Силдароглу Маноле. Победиш ли, стоте махмудии на артакларийския бей са твои. Не победиш ли, загубата е моя.
— А, туй няма да го бъде — стеснително се засмя Манол. — Аз да победя, друго не искам. Нито кочове, нито ками, най-малкото пък твоите пари.
Подреждането на конете и ездачите вече приближаваше до тях.
— Едно време и аз съм бягал на тази кушия — рече старият турчин. — И то на най-добрия кон в цяла Румелия, такъв нямаше в яхъра не на черкешлийския, но и на стамбулския султан. И знаеш ли, чоджум, защо не победих? Защото исках да изпреваря другите още тук, между Гюр чешма и Селището, затова…
Тук подредителите се вместиха между тях и ги разделиха.
Между всички участници в кушията българите получиха най-лошите, най-неизгодните места — последните. Е, право е — наредиха ги там не по верски или господарски съображения, а по силата на обичая: местата се разпределяха не с чоп, а според доказаната в минали кушии сила на коне и ездачи, та отпред застанаха Каратлъ Емин, Мухарем Салиоглу и Теккели Бекир, а останалите по трима един зад друг. И нали бяха двайсет и осем, един трябваше да бъде сам накрая; свой човек беше Манол, сливналия, та го поставиха в предпоследната редица, заедно със суватчийчето Иван от Твърдица и едно турче от Дермендере157. Но Манол не прие и сам отстъпи тези четири-пет крачки преднина на ямболийчето, като зае неговото място на опашката.