Седеше спокоен върху седлото, а в същото време трескаво обмисляше хаджи Рифатовите думи. Ето нещо, което не му бе минавало през ума, когато хиляди пъти бе кроил планове за кушията. Двайсет години бе стоял между зрителите Манол — всеки Тодоровден на живота си — и двайсет пъти бе виждал веднага след гръмването на аяновия пищов коне и ездачи да политат като стрели нагоре. И никога не бе помислял, че „стрелите“ са конниците от първата, най-много от първата и втората редица, които имат само друм и въздух пред себе си. Кой ще ти обърне внимание на приказките, че този и този се сблъскали още при тръгването и паднали, че конят на еди кого си бил спънат в калабалъка при брода на Селищката река и си е навяхнал крака и тъй нататък, и тъй нататък — славата на успелите винаги бе затъмнявала несполуките на победените.
Още размишляваше над тези неща, когато проехтя изстрелът на Тахир ага. Двайсет и седем чифта махмузи се впиха в хълбоците на конете, двайсет и седем коня приклекнаха на задни крака, пък рипнаха с всички сили напред. Единствен Манол не пришпори ата си и даже задържа юздата му — сетне мнозина щяха да го хвалят за тази съобразителност, но той щеше да отговаря с клатене на глава: заслугата беше на онзи, който му бе дал мъдрия съвет минута преди тръгването.
А че съветът беше мъдър, това Манол разбра, още преди Вихър — тъй се казваше алестият му жребец — да отлепи крака от земята. Някъде напред се чу тропот и олелия, проехтяха цвилене на коне и звучни турски попръжни. Мина покрай това място Манол и разбра причината: сблъскали се бяха, два коня и четирима ездачи бяха паднали, та за тях кушията беше свършила, още преди да направят крачка. Един от пострадалите беше Кязим Абдулрахманоглу, за когото не един и не двама бяха заложили като за победител — свален от седлото на кулестия си жребец, той бе стъпкан от конете и го отнесоха с разбита буза…
— Остават ми точно двайсет — каза си на глас Манол, когато видя в реката да се търкалят други три коня с ездачите си.
Веднага след брода противниците намаляха с още трима — тези, конете на които с мъка се изправяха след падането, докато те вече си разменяха псувни и юмруци. Манол ги заобиколи и вдигна очи нагоре. По пътя, пълзящ по склона на Гаговец, ездачите се бяха подредили в една къде по-сбита, къде по-рядка върволица и препускаха един зад друг. Разбра: времето на изчакването беше изтекло!
Не смушка коня си, само се приведе напред и му прошепна:
— Хайде, Вихър!
Животното сви уши и цялото се превърна в бяг и движение; като ловно куче, което господарят му е освободил от каишката и то в крачките и скоковете си влага не подчинение, а радост от волността, така и Вихър се понесе с достойна за името му бързина по друма към Селището и аязмото. Силата и гъвкавостта на мускулите, навикът от полугодишната подготовка, натрупаната в много бегове по такива нанагорнища издръжливост, всичко се събираше по такъв начин в движенията му, та животното сякаш не тичаше, а летеше.
Увлечен от магията на бързината, Манол забрави да брои противниците, които бяха още пред него. Той не мислеше нито за кочове и ками, нито за „натриване на муцуни“, за нищо не мислеше — целият се бе отдал на движението, на полета.
На една бубуна малко преди Селището той трябваше да позабави бега на Вихър и да се отбие вдясно — на пътя беше друг от големите бегачи, енизаарчанинът Теккели Бекир, и напразно се мъчеше да изправи коня си.
— Тут, чоджум!158 — поощри го той с доблестта на честен играч, който е имал нещастието да остане извън играта. — Пред тебе има само четирима! Тут! Чабук ол!159
— А ти? — свари да го попита Манол.
— Конят навяхна крак. Емин ме…
Манол не чу продължението, но разбра неизреченото — някаква непочтена постъпка на Каратлъ Емин Пехливан бе причинила падането на Бекир и нараняването на коня му. После съзнанието му се върна към борбата. Четирима, само четирима пред него? Излизаше, че той ей така, на шега е изпреварил цели четиринадесет съперници!
— Хайде, Вихър! — повтори ласкаво и жребецът отново литна напред като лястовица.
При Селището Манол изпревари още един противник, и то пак от големите — Мухарем Салиоглу. Докато препускаха един до друг и почти докосваха коленете си, Мухарем му хвърли поглед, пълен с ненавист, викна диво на коня си и го наложи няколко пъти с многожилестия си бич. Животното, изпъна шия и за кратко успя да вземе преднина. Твърде скоро обаче умората му отново си каза думата и Вихър малко по малко го остави зад себе си. Жаждата за мъст, за „натриване на муцуни“, която преди година накара Манол да се хване с отглеждане на коне и езда, пак се обади в него, но само след миг изгасна. До преди четвърт час, до гръмването на войводата, Манол беше сигурен, че ще се подиграе на Мухарем и на всеки друг надвит от него в кушията турчин, и то с толкова по-голяма охота, колкото този турчин е по-изтъкнат бегач. Но сега, в честното състезание, Манол неволно бе започнал да гледа на противниците си с други очи. Те бяха по-бързи или по-бавни, по-ловки или по-несръчни, но бяха еднакви — просто хора, улисани в надпревара към една и съща цел. Вълшебство някакво на скоростта ли беше това, което повлия на сърцето му? Или благородното: „Бързай! Дръж се“ на Теккели Бекир, което не направи разлика в народност и вяра? Българинът нема̀ време да си отговори на тези въпроси. Но и не се извърна, не рече дума на подигравка…