— А, мъчна ще бъде тая — рече каруцарят, но личеше, че хитрува. — Колата е вече наета. И то от е-хехе какъв чиляк — още по тъмно ме пазари и аз проводих хабер в Сливен за него: да знае там народът и да излезе да го посреща с теманета. Такъв чиляк не е навикнал да седи шест часа кълка до кълка с к’ви да е…
— Е, щом е така… — Бяно бе свикнал на тукашните несполуки. Но сега пък кираджията се уплаши да не го изпусне като мющерия:
— Ама чакай де! Оня е голям чиляк, втор като него няма нито в Сливен, нито в Елена, туй си е вярно. Ама и бай ти Спаско не е вчерашен, от стара коза яре е той. Прибавѝ десет гроша към кирията, пък остави на мене, зная аз как да напипам дамара на големеца.
Без да се пазари повече, Бяно извади кесията си и започна да отброява грошовете. Хитрият селянин обаче не беше завършил:
— Само чеее… — проточи той.
— Какво още? — вдигна очи Бяно.
— Само че трябва да отпуснеш по някой армаган и за кончетата, чорбаджи. — Кираджията намигна лукаво. — Карам ги да работят за тебе днес, на връх Димитровден. Грехота от бога и от свети Димитра е, чорбаджи…
Младият абаджия пак не възрази, а само въздъхна и бръкна още по-дълбоко в и без това твърде плитката си кесия. Сетне хвърли торбичката в сандъка на каруцата и се заразхожда нагоре-надолу. Към тягостното чувство, което го съпровождаше през целия му тридневен престой в Елена, сега се притури и притеснението от предстоящата среща с „големия чиляк“ и от шестте часа, които трябваше да прекара с него в каруцата. Тези дни се бе наситил на големи хора — на сукнените им салтамарки и потури, на лисичите кожички около вратовете, на висналите им от поясите сребърни и златни ланеци, на тежките прецедени думи и на високомерните им погледи, та сега и този… Щом каруцата излезе в открития двор на хана, кираджията му подсвирна и посочи с камшик. „Големият чиляк“ идеше!…
Външният му вид напълно отговаряше на предупреждението на коларя. Беше с висока представителна осанка, изпъчена и самоуверена, макар и без предизвикателност. Облечен беше по начин, какъвто Бяно само веднъж бе зърнал през живота си, и то твърде отдалече: с гълъбови панталони алафранга, също такава на цвят карирана жилетка и тъмносив, почти черен дълъг сюртук с два реда копчета (по-късно Бяно научи, че тези дрехи били австрийски). Когато приближи с широки твърди крачки, видя също кестенявите коси, кръглото лице, правия нос и меките кафяви очи. И най-изненадващото — брадата. От тази брада — нито дълга и слегната като на старец, нито щръкнала и четинеста като на мъж в жалейка, а нещо съвсем по средата — Бяно не можа да определи възрастта на непознатия: можеше да мине и за двайсет, и за петдесетгодишен. И май повече клонеше към петдесетте, макар и на главата му да не можеше да се открие нито един бял косъм. Защото главата му говореше за зрелост, отривистите движения — за самочувствие, широкото набраздено чело — за натрупана мъдрост: все качества, дето идват с опита на годините.
Непознатият подхвърли на каруцаря един кожен чемодан, а бай Спаско го уведоми за втория пътник, та „големият чиляк“ се огледа и спря очи върху стърчащия настрана с безпомощно отпуснати ръце сливенски абаджия. Не последва нито секундичка колебание — човекът заобиколи готовата за път каруца и с протегната за здрависване десница и с приветлива усмивка, сгушена в ъглите на устните и в искрящите зеници, приближи към срасналия със земята Бяно.
— Какво чувам? Щели сме да бъдем спътници? Много се радвам, много се радвам!… — И наистина се радваше, от плътния му звучен глас бликаше неподправено доволство. — Ще си правим дружина!
Стиснаха десниците си. Бяно не подозираше колко съдбовни за него събития щяха да бъдат по-близка и по-далечна последица от това здраво мъжко ръкостискане. А дали го подозираше непознатият?
— Казвам се Иван — рече той. — Цялото ми име е хаджи Иван Селимински.
— Селимински? — сви вежди Бяно. А на ум си казваше: „Селимински! Наистина име на голям човек…“
— Сам си го измислих — с неочаквана прямота призна другият. — Селимински, ще рече „от Сливен“. Селимниоти гърците назоваваха сливналиите, които се биха редом с тях в Морея. — Той, изглежда, прочете в очите на Бяно неизречен въпрос, та допълни: — Да, да, от Сливен съм. — И пак се засмя простодушно. — Но нито един човек в родния ми град няма да се сети за мене, ако чуе „хаджи Иван Селимински“. Виж, друго ще бъде, ако им се каже хаджи Йорданчо, синът на Георги Христов160.
Това беше въпрос. Бяно го разбра, помисли, че човекът ще се израдва на едно кимване, но не пожела да го лъже и поклати глава.
— Племенник по майка на Гендо Вълков, „Клуцохорския султан“161?
160
Истинското име на Иван Селимински, получил по-късно докторска титла по медицина, е Йордан, на баща му — Георги Христов. Самоволното изменяне на собствените имена е ставало често през епохата — да си припомним Раковски (Георги вместо Сава), Добрович (Димитър вместо Добри), Захари Стоянов (по рождение Джендо) и т.н. и т.н.; изменянето на фамилните имена е било още по-често явление.
161
Вуйчото на Селимински, хаджи Гендо Вълков, е бил крупна фигура за своето време — представител на твърде богат род, дал на града много първенци и свещеници; прякора си „Клуцохорски султан“ дължал на това, че събирал и пазел стари царски хрисовули и султански фермани.