След Божи гроб Селимински скитал година-две по Арабия, но туй било прахосано време — освен езика на арабите, нищо друго не научил от тях.162
— Разгеле се сетих — вметна той и попита дали е в Сливен хаджи Нойко, когото познавал от Арабия.
Бяно му разказа за тъжния край на бащиния си приятел. Селимински се учуди — неговият познат не бил на такава възраст, че да има женени синове. И се изясни, че той говорел за друг един хаджи Нойко, сина на богатия търговец хаджи Божил.
— А, хаджи Нойко хаджи Божилов е в Сливен — рече тогава Бяно, доволен, че намери най-сетне и добра вест за новия си познайник.
Сетне се случило така, продължаваше разказът на Селимински, че един българин, хаджи Петър от Казанлък (това име той произнасяше с искрено благоговение), срещнал по друмищата на своите търговски дела малкия скиталец, взел го под закрилата си и на свои средства го пратил да учи в прочутото школо на Кидония — град, многохиляден и цъфтящ, над брега на средиземно море. Учил там цели четири години и много знания събрал от такива прославени на длъж и шир учители, като Сафирис, Вениамин Лезбийски, Каирис и Евстрати Петру. („На длъж и шир“ очевидно не обхващаше и Сливен, понеже тези имена Бяно не беше чувал; повярва обаче на уважението с което ги изрече другият.) Така до месец юни, година от Христа 1821-а. Тогава, когато се вдигнала Заверата, турците вкарали до три хиляди еничари в града; заедно с други кидонийци Селимински (той именно в Кидония променил името си на Селимински) едва сварил да избяга на отсрещния остров Псара и оттам видял опожаряването на богатия град и чул за поголовното клане на жителите му.
Някъде дотук Бяно можа да следи разказа, сетне се заредиха до днес нечувани градове, области и държави, които се сляха в една неясна картина. Заедно с някой си Георги Золотеви от Калофер163 Селимински се прехвърлил от Мала Азия в Атон и някое време престоял в Зограф, после слязъл по̀ на юг, из Гърция (тук смотолеви нещо твърде неясно164), а още по-късно се прехвърлил в Италия, Франция и по островите… И Бяно чу цяла редица имена, по-непонятни за него от староеврейско заклинание: Корфу, Триест, Мантуа, Ливорно, Марсилия, Корсика, Неапол, Малта, Калабрия, Анкона… Не се и опита да ги запамети, разбра само, че съгражданинът му е скитал така по света, понеже Австрия на два пъти отказала да го пусне в пределите си.
Чак по̀ лани австрийската власт отворила границата си за него, та Селимински пак се втурнал в пътуване: обходил Виена и Пеща, Мишколц и Сибиу, докато стигнал Брашов и там останал кажи-речи две години. От Брашов тръгнал сега към родния Сливен…
Брашов, влизаше в тесния кръг на Бяновите познания — нали Христодул Топракчиев бе стигнал до него, — та сега поразпита малко повече. И Селимински с охота му заразказва — за града и още повече за българите в него и за голямото им милеене по далечната Татковина, а на най-горно стъпало между тях постави Антон Иванов165. За него рече:
— Антон Иванов е отдавна преселен в Брашов Сливналия. Но други го зоват Антон Йоану, трети — Антон Иванович. Чувал ли си за него?
— Да не е Камбуроглу?
— Също и така му викат.
— Е, за него всеки в Сливен е чувал. Антон Камбуроглу, дето всяка година провожда по две хиляди гроша на общинарите, за да поддържа училищата в града.
— Колко е несправедливо — възкликна на това място Селимински, — че понявга за хора, истински светци на своя народ, знаем толкова нищожно мъничко! Същият е, Бяно Абаджи, за този Антон Камбуроглу говоря, дето праща грошовете. Но двете хиляди гроша са най-дребната, от неговите заслуги.
На това място Бяно помоли да научи нещо повече за този българин, когото Селимински постави между светците на българския народ. И дори не подозираше, че с този въпрос отваря дума за неща, които ще го поразят до дъното на душата му.
2
— Той е, Бяно Абаджи, човек — започна Иван Селимински, — дето по търговия и богатство подхожда и би бил приет от която и да е свободна християнска народност, пък той не забравя, че е от поробеното българско племе и не минава ден да не помисли за него. Какво говоря! Той не само не забравя и мисли, а навсякъде с гордост изтъква принадлежността си към българите. Ето какво е Антон Иванов! Три деца има, Иван, Диаманти и Каролина. И трите са родени в далечна чужбина, и трите са изучени в Немско. Ще помислиш — трябва да са забравили род и език. Но те, Бяно Абаджи, казвам го без преувеличение, те са по̀ българи от тебе или от мене — тъй ги е възпитал баща им.
162
Повечето изследователи на живота и делото на Селимински поставят под съмнение сведенията за неговите знания („фарси“) на арабски език. Тук обаче възприемаме мнението на д-р Табаков (ІІ, 97), изградено по сведения на стари хора, лични приятели на Селимински, за пребиваването му в Арабия, а оттам — и за научаването на езика. То е и твърде вероятно, като се вземе предвид, че за годините между 1814 и 1817 не се знае нищо за живота на Селимински.
163
Георги Золотович от Калофер по-късно става виден цариградски търговец и родолюбив българин, деец по църковния въпрос.
164
Като младши офицер в гръцката освободителна армия Селимински се е сражавал срещу турците в Пелопонес. За което по-късно получил свидетелство и сребърен медал, та предвид връщането си в пределите на Турция е смятал за неудобно и опасно да разказва подробно за този период от живота си. Заслужава да отбележим, че той се стремял да го заобикаля и впоследствие, макар и по други причини: за разлика от други българи, гръцки възпитаници (напр. Н. Пиколо), които са се елинизирали, Селимински се е развил в противоположната посока, елинофобската, та му е било неприятно да споменава своите минали тесни връзки с гърцизма.
165
Антон Иванов (Камбуров, Камбуроглу) — виден родолюбец, деец за национално просвещение. Роден в Сливен в 1775 г., в 1800 г. се изселил с баща си хаджи Иван в Брашов, където започнал търговия и забогатял. Съвременниците му го описват като скромен, честен, доверчив до наивност, щедър и великодушен; най-чист патриот, той виждал в просветата пътя за национално възраждане и затова проявявал значителна благотворителност за просветни дела. Освен крупната ежегодна сума, пращана за духовните нужди на своя роден град, той издържал със свои средства мнозина ученолюбиви българи, за да получат висше образование на Запад — по-късно от описваните събития между тях ще бъде и Селимински, който ще завърши медицина. След голямото изселване на сливенци (1830 г.) откупил на свои средства места, където да се заселят. Починал в 1850 г. в Брашов. За съжаление днес е почти забравен.