— Хвала му! — прошепна Бяно.
— Всеки българин, стига да почука на портата му, среща отзивчивост и подкрепа. А ако се случат ученолюбиви българчета, той ги праща да следват на негови средства висши науки, та сетне да са в полза на своя народ. Имало е по-рано един такъв ученолюбец, Янули на име. Лани замина за Немско друг. Тъдявашен от Котел. Да си чувал името Петър Берон? — Бяно поклати глава отрицателно. — А Петър хаджи Беров или хаджи Берович?
— Не, не съм чувал.
— Но ще го чуеш — уверено рече другият. — Няма да мине много време и всеки българин ще научи името му. Или сам, или чрез сина си. — Селимински се поколеба, пък придърпа чемодана към себе си, отвори го и извади една печатна книга. Подаде я на Бяно: — Виж! Това велико дело принадлежи на Петър Берон. И дори да остане само то, името на Петър пак ще се запомни от народа. — Сетне добави: — Дял в делото има и любородецът Антон Иванов. Защото с негово злато бе заплатено отпечатването…
Бяно пое книгата, отвори меката кожена корица и прочете:
БУКВАРЬ
с различни
ПОУЧЕНИЯ
събрани от
ПЕТРА Х. БЕРОВИЧА
За Болгарски-те училища
Напечата ся сас помощь-та
Г. АНТОНЬОВА ИОАННОВИЧА
В годе 1824
— Прости ме, хаджи Иване — простичко попита скромният сливенски абаджия, — но що значи „Буквар“?
— Книга за буквите. От нея малък или голям може да научи българското четмо.
— Аз пък мислех, че само по Псалтира и Часослова… — усмихна се виновно Бяно. Той отвори книгата напосоки, прочете тук-там по нещо и усмивката му стана по-широка: — Аха, наистина ще да е котленец Петър хаджи Берович. Друг не може да каже котор за котарак и целба за лекарство…
Иван Селимински бе на път да изпита дълбоко разочарование от начина, по който спътникът му посрещна буквара. Но нема̀ време затова — Бяно възкликна с възторг и умиление:
— Свети боже, нивга не съм допущал, че може да има такива книги, мъдростта на които не повтаря евангелската мъдрост, а…
— За какво говориш, Бяно Абаджи? Кое те впечатли толкова?
— Послушай. — Бяно зачете: — „Някой философ отиде у едного княза и слугите, като го видяха с прости дрехи, не го оставиха да влези. А той се върна, та ся облечи в красна одежда, ачи дойде пак: тогази стражарите отвориха портите и го возприеха с чест, та го отведоха. Като тъй влези философът, за да ся присмей князю, съблечи си дрехата, ачи начена да й ся покланя. Князът ся почуди и го попита: защо прави това. А той отвърна: защото познах, чи у вас не почитат добродетелта и достойнството, ами красната одежда.“ А, какво ще речеш, хаджи Иване?
— Чудесна притча. И цялата изтъкана от мъдрост.
Селимински каза това, а мислеше за друго: чудеше се на познанията на сливенския абаджия. Защото Бяно четеше равно, сигурно, почти без запъване.
— Кои са Филип и Александър, хаджи Иване? — попита Бяно, погълнат изцяло от книгата. И след като Селимински му обясни накратко: — Слушай още едно четиво. „Филип подканяше сина си Александра да залега да ся учи, за да не стори много работи, за които той ся скърбеше, че ги е сторил.“166 Велики господи, едно едничко изречение, а ти казва толкова много!… Безценна, истинска безценна книга!…
— Безценна е, вярно. Човек не може да й се нарадва — съгласи се другият, дълбоко трогнат от впечатлението, предизвикано от Буквара. — Чрез нея авторът й ще застане на второ място след отца Паисия…
— А, не, на трето — поправи го Бяно, загледан в рисунките на страниците животни и риби в края на книгата. — Не забравяй и Софроний…
Повторно се удиви Селимински. Как би могъл да подозира той, че тук, на билото на Стара планина, ще срещне човек, знаещ „Кириакодромиона“ на Софроний Врачански, първата българска печатна книга!
— Прав си — съгласи се, — не бива да забравяме светеца Софроний. Чудно, той също е котленец… А за книгата… Вземи я, Бяно Абаджи. Нека тя да ти бъде спомен от нашата среща.
Бяно не благодари, не се сети за това. Дощя му се да поднесе книгата до устните си, да целуне надписа й с благоговение. Подържа я като икона, пък я прибра в торбичката си.
Помълчаха, после Селимински подхвана отново:
— Спомена, че баща ти бил… — Той се запъна. — Че турците го…
166
В цитатите от Рибния буквар на Петър Беров фонетиката и словоредът са отчасти запазени.