— Аз… аз… не съм ги чувал… тези места… хаджи Иване… — посрамено засрича Бяно.
— А там живеят все българи като тебе и габровеца. Но няма защо да се срамуваш — българинът от Тулча също като тебе живее свит в своята черупка. И не е чувал за Сливен. Тази е втората голяма причина за неуспеха на Заверата, Бяно Абаджи. Та затова ти думам: вдигне ли се някой път целият, ама наистина целият български народ на война не „за вяра“, а „за народност“, тогаз нищо не ще може да го спре.167 И ще победи!
— Чул те господ, хаджи Иване! — въздъхна Бяно.
— Ще победи! — повтори Селимински. — В Пелопонес — това е в най-южния, най-далечния край на Гърция — българите се биха не за своя, за чужда свобода и пак показаха чудеса от храброст, та като се кажеше „българин“, цял свят разбираше „юнак“168. А какво ли ще бъде, ако българите се бият за собствената си свобода?
На това място коларят бай Спаско се поизкашля, па рече:
— Е, добър беше господ, пристигнахме живи и здрави!…
Бяно, сякаш събуден от дълбок сън, отвори очи и се огледа. Наистина пътуването до Сливен беше завършило — колата навлизаше между първите къщи на Кумлука.
А пред Лазовския хан се видяха заобиколени от тълпа посрещачи. Бяно си припомни думите на коларя, че е проводил предварително хабер за връщането на Селимински, та се наведе и рече на новия си приятел:
— Не се чуди, хаджи Иване. Когато сливналия се връща след дълго отсъствие, така го срещат…
Селимински пъргаво скочи от колата и усмихнат протегна ръце, които тозчас бяха поети от ръцете на посрещачите. А Бяно пак се смая от лекотата, с която този човек умееше да премахва разстоянията между себе си и другите…
3
Услужливи съседи се притекоха на помощ, та занемареният му дом скоро се върна към живот. И три недели тук се нижеха гости да му кажат своето „добре дошъл“ и безмълвно или най-много с далечен намек да му покажат, че с него чакат да видят в Сливен нещо ново, целебно, обновително, обещаващо по-добри дни. Идеха при него далечни роднини, забравени другари от махленските игри и от школото в килията на поп Никифор, напълно непознати люде, всякакви; единствените, които не пристъпваха прага му и даже тайно се присмиваха на общото оживление, бяха „елините“.
Когато оставаше сам, Селимински се стараеше с хладен разсъдък да огледа от всички страни това отношение на „елините“, да го прецени безпристрастно. И винаги достигаше все до един и същ отговор: те, гърчеещите се чорбаджии, с държането си сами му показваха къде, в кои среди трябва да дири съмишленици и ревнители на начинанието, на което се бе посветил — при безпросветните, малоимотните, но честни, трудолюбиви и останали чужди на фанариотската поквара торлаци.
Върнеше ли мисълта си на „начинанието“, в паметта на Селимински винаги оживяваше онази вечер в Брашов, когато той застана пред всички тамошни свободолюбиви българи — между тях личаха такива люде като Антон Иванов, хаджи Йордан хаджи Генович, Анастас Кипиловски (от сливенското село Кипилово, който по-късно щеше да си създаде име на поет и преводач), родолюбивите търговци Начович и Михайлович, Петър Берон, свищовлията Ненович, изоставил търговията, за да се посвети на родополезна книжовност… Тогава Селимински с убедителни думи им доказа защо Заверата донесе само зло за българите, а не мечтаната свобода или даже само облекчение на положението им. С ярки слова той показа на всички, че помощта и жертвите на отделни родолюбци губят своето значение, щом народът български е неединен, невеж, неподготвен за някакво велико дело. И стигна до единственото — нужно е един готов на саможертва мъж да отиде в отечеството, да занесе там свободолюбивите идеи, властвуващи вече над Европа и света, и факела на просвещението, та да образува едно всенародно дружество, което да възроди по четирите краища на българската земя удавеното в кръвта на мъчениците и изпепеленото в пламъците на пожарищата народностно чувство. И така чрез просвета, единство, родолюбие и всеобща организация българският народ да превъзмогне и се извиси над своя многовековен застой и да узрее за свободата си. Когато в онази паметна вечер млъкна, в много очи блестяха сълзи. Изправиха се след него и други оратори — с разтреперани от благоговеен трепет гласове признаха правотата на неговото слово и призоваха бога да благослови великото начало, което се раждаше в този час, за възкресението на българския род. А накрая всички погледи се извърнаха с надежда и вяра към него, Селимински, в него виждаха апостола на тази преславна идея.
167
За констатациите относно липсата на чувство за обща народност у българите от епохата авторът е използувал мнението на тънкия наблюдател Феликс Петрович Фонтон, руски дипломат от френски произход, заемал дипломатическа служба в Главния щаб на Дибич през Руско-турската война 1828–1829 г. В книгата си „Хумористични, политически и военни писма из Главната квартира на Дунавската армия в 1828 и 1829 година“ (БИБ, г. ІⅤ, 1931, т. ІІ и ІІІ), в която могат да се открият много доказателства за доброто му разположение към българското население в Турция (и която неведнъж ще бъде споменавана нататък), той между другото пише, (стр. 303): „… българските племена, разделени едно от друго от естествени прегради и разклонения на планините, нямат общо чувство на обща единна народност, на силата, която дава единството; Българите от Добруджа, Румелия, Софийския и Видинския пашалъци съставляват като че ли отделни общества, нямащи между себе си преки сношения. Даже във всяка отделна част не се е родило още съзнанието, че независимостта може да се придобие само със съвместни сили. Ако попиташ българина за какво му е нужно оръжие, той отговаря, за да защищавам своята къща, дом, жена и деца. Чувството на общо въстание и временните жертви за освобождението от презряното иго още се крие в простодушието им.“.
168
За героизма на българите, сражавали се за свободата на Гърция, могат да се приведат много доказателства, и то от чужд, небългарски произход. Тук ще дадем място само на едно — от малко известната „История на българите“ от Х. Димопулос, издадена в Браила през 1866 година (цитирана по Н. Трайков, „Една неизвестна гръцка история на българския народ“, сп. Родина, г. І, 1939, кн. ІІІ, стр. 165):
„Всички българи, които се числяха в Етерията и които се вдигнаха на крак при повика за вярата и отечеството не сложиха оръжие. Те преминаха в малкия ъгъл, където се съсредоточи въстанието, биха се оттам срещу турчина и ако и да не подобриха участта на собственото си отечество, то поне прославиха българското име, спечелиха признателността на съратниците си и показаха, че всеки поробен има дълга, волята и силата да срази отоманеца.“
На читателя със специален интерес към темата препоръчваме крупното и компетентно научно изследване на Н. Тодоров и В. Трайков „Българи-участници в борбите за освобождението на Гърция“, БАН, София 1971.