Мавроди Коджакара и неговата млада невеста бяха хора с участта на библейския Йов: едва ли имаше турско издевателство, което те или семействата им да не са изпитали; но ако Йов бе запазил примирението си през всички изпитни, поставени му от бога, злощастията на Мавроди и Неда ги бяха довели до другия библейски закон — „Око за око, зъб за зъб“. Непримирима и жадна за мъст — такава беше тази двойка.
Хаджи Людскан хаджи Нойков, отскоро в тази дружина, имаше по малко от чертите на всички останали: доброта според принципите на християнския морал, вяра в силата на просветата и в могъществото на икономиката, при случай можеше да посегне и към оръжието, но към всичко това прибавяше и една чисто своя черта — уравновесен по природа, той беше враг на всяка прибързаност и можеше да приеме всичко, но само след премисляне в най-тънки подробности. Хаджи Людскан имаше и друга, чисто своя черта — пресметливост, твърде близка до скъперничеството, — но нея Селимински снизходително отминаваше.
Така Селимински видя Бяно и неговите другари. А как му се стори неговият роден град, това той по-късно щеше да разкаже сам:169
„Природното местоположение на града е превъзходно, ала всичко е в първобитно състояние: никаква наука и техника, каквито срещнах в Гърция, Италия, Унгария, Австрия и Влахия.
Народът, поради здравия климат, бе добре телосложен, здрав, бодър, трудолюбив, умен, но неук. Първенците-чорбаджии — във висша степен развратени от фанариотите, които им бяха образец за живота. Свещениците приличаха на народа, от който и произхождаха; владиката не изискваше от тях нищо друго, освен да знаят да четат по гръцки литургията, и това бе главното; колкото за разбиране прочетеното — то се считаше второстепенно и дори излишно. Те изразяваха това със следните стихове:
Гражданството се състоеше от две племена, турско и българско, първото управляващо, а второто управлявано; първите изповядваха Корана, а вторите Евангелието… — Турците бяха лениви, фанатици и варвари, както ги описва историята от край време, придържайки се о старите понятия и вярвания. Те се отдаваха на своите прищевки и страсти спокойно, без гризение на съвестта; убийства, отвличане и изнасилване на български девойки и жени беше в реда на верските им изповедания. Грабежи, присвояване на движими и недвижими имоти на българите ставаше сред бял ден, при пълна свобода, пред очите на самата власт.
Българите се деляха на две класи — благородни и прости. Благородните наричаха себе си «елини», а останалите «торлаци»… Гръцката класа бе покровителствувана от владиката и властта, държеше в ръце общинските работи — беше съществен съучастник в двойната политическа и черковна власт, мразена от народа.
Неблагородните, простият народ или торлаците държаха в ръце промишлеността и търговията. Те бяха честни и със здрави нрави, препитаваха се от труда си и се ползуваха с почитта на народа и на властта…
Властта, ако може да носи това име, имаше за оръдия фенерските владика и архиереи, заедно с гръцката класа, и вършеше най-големите произволи над трудолюбивото мирно население, преследваща главно две неща: да ги ограбва и държи в бездействие чрез заплаха.“
Така Селимински оценяваше положението, когато една сутрин си каза, че е време да премине от думи към дела…
Не чу ткалото и отначало помисли, че Бяно не е у дома си. Но щом се изкачи горе, завари не само него, но и Мавроди Коджакара — навели се бяха над стана и майсторяха нещо.
Като го усетиха, двамата се изправиха и на лицата им разцъфтя искрена радост. После въпреки протестите му зарязаха захванатата работа, избърсаха ръце и тримата насядаха около мангала. Мавроди, единствен пушач от тримата, напълни чибука си и го запали с едно въгленче.
— Кажи му едно „хаирлия да е“ — каза засмяно домакинът, като посочи на Селимински към Коджакара. — Рекла му Неда, че ще става баща и така му подскочило сърцето от драгост, че не го свъртало на едно място и, делник-неделник, дошъл да ми се похвали!…
— Е, стига и ти де!… — сопна му се Мавроди, пък личеше, че задявката на Бяно беше като песен за ушите му. — Да те остави тебе човек, ще хванеш телялина да…
Новодошлият го поздрави с топли думи и изказа няколко от обичайните пожелания за още неродения син. А че ще бъде син, не се спореше — по този въпрос тримата бяха единодушни. Спорът възникна за друго: Бяно пожелаваше бъдещият син да стане служител на Доброто, докато Мавроди искаше да го направи хайдутин, „турски глави да сече, закрилник на сиромаси да бъде, песни за него момите да пеят“. Послуша глумливата им препирня Селимински, пък заговори:
169
„Библиотека д-р Иван Селимински“, 1928, кн. ІХ, стр. 38–40. Тези свои спомени Селимински е написал в 1855 г. в Кишинев. Цитата препечатваме с известни съкращения.