— Когато идвах насам, спомних си една случка от времето, когато бях ей толчав, колкото един палец. Казвал съм ви вече, че баща си не помня; бил съм на годинка, когато един потурнак от Гогооларите го убил. А баща ми му плащал да му бъде телохранител… Но както и да е. Майка ми сетне се омъжи повторно. Бог да го прости, и вторият й мъж не беше лош към мене, ала все пак аз живеех повече при дядо Георги и баба Драгана, бащата и майката на майка ми. Та от това време е споменът, дето искам да ви разкажа.
— Бях на шест-седем години — продължи той, — когато веднъж посред нощ в къщата на дядо ми влезе един турчин, Хасан Ириазлъ, пиян-залян до безпаметство. Дядо сколаса да се мушне нейде, скри се. Но турчинът пипна мене, дигна ме над земята с една ръка, а с другата размаха ятаган — или да се яви дядо, или моята кръв ще изпие, тъй викаше с цяло гърло. Не се знае как щеше да свърши тази случка, ако точно тогаз в дядовия дом не беше влязъл един българин, цяла канара на ръст. С един поглед той видя какво ставаше в къщи и нехаен към ятагана на Хасан Ириазлъ, спусна се с голи ръце срещу него. Хвана китките на катила и така ги изви, че той пусна и мене, и оръжието. Сетне върза ръцете му на гърба и с един славен ритник го изхвърли през вратата.170
— Чувал съм тая, случка — обади се Бяно, — но не знаех, че ти си бил момчето. А знаеш ли кой е бил твоят избавител?
— Не. Но ако го открия, ще коленича пред него и ръка ще му целуна.
— Не ще можеш. Както аз съм чувал работата, тоя юначен българин бил по онова време хлебар във вашата махала, сетне натрупал слава като непобедим пехливанин, а завършил живота си като хайдушки войвода.
— Да не е?… — със страхопочитание попита Мавроди и Бяно кимна:
— Същият. Злати Кокарчоолу.
Умълчаха се. Това ставаше почти винаги, колчем се споменеше името на някой от прочутите юнаци.
— Защо разказа тази слука баш сега, хаджи Иване? — попита Мавроди Коджакара.
— Спорът ви ме подсети за нея. Исках да ви покажа, че на българското племе са нужни всякакви люде…
— Виждаш ли бе! — възликува Коджакара. — Да не беше Злати войвода, сега хаджи Иван нямаше да е тук и да хортува с нас!
— Желая аз да бъда полезен, колкото Злати Кокарчоолу — продължи Селимински, — но по друг начин, дето по̀ ще ми приляга.
— Измислил ли си го, този друг начин? — тихо попита Бяно.
— Да. И накъсо казано, решил съм да отворя школо. По новому искам да уча децата, както ги учат сега по Европа.
— Тъй ами! Тъй ами! — светнаха очите на Бяно. — Както в Европата, а не както ние зубрехме азбуката в килията на даскал Тодораки. — Той занарежда онези шеговити рими, които децата тогава, пък и сега, изреждаха, за да запомнят гръцката азбука:
Посмяха се, а сетне Селимински каза сериозно:
— Ще отворя школото още веднага след Васильовден. Ще уча младите не само на четмо, писмо и смятане, но и естествознание, земеописание, отечествена история, пък и на… — Той се поколеба една секунда. — Е, да, ще ги запозная и с тези учения, дето сега се ширят по Европа и които поставят над всичко любовта към свободата…
— Е, така може! — успокои се най-после и Мавроди.
— Та минах, Бяно, да ви кажа решението си и да те помоля за една услуга. Онази стаичка в двора на църквата „Свети Никола“ нали знаете? Там ще бъде школото ми. Пък то, виждаш ли, пада съвсем близо до школото на даскал хаджи Илия…
— Аха, разбирам. Да не помисли, че искаш да му мътиш водата…
— Именно от това ме е страх. Та ще ми се най-напред да се видя с хаджи Илия и да му покажа, че не отварям школо, за да бъркам на неговото. Иди, моля те, го предупреди, че, така и така, Иван Селимински желае да го посети, да му изкаже уважението си…
— И тъй нататък — завърши майтапчийски вместо него Мавроди, — както е наредено по закон божи…
4
Даскал хаджи Илия го посрещна на външната порта. И още там, на вратата, го поздрави с „добре дошъл в Сливен и в града“ и Селимински тутакси оцени и изискаността на словото, и школовката на гласа му; каза си, че не е било случайност, дето одринският владика лично е ръкоположил хаджи Илия за протопсалт171 и проповедник в църквата. Премисляше това, а гласно произнесе също така подбрани думи на благодарност за гостоприемството и пожелания за по-нататъшна сполука. Стопанинът остана видимо доволен — колкото от думите, толкова и от тона на уважение, с който, бяха изречени. Но беше делник и учениците му бяха горе на урок, та предложи на госта да му покаже къщата и сетне, стига да прояви любопитство, да присъствува и на урока…
171
Протопсалт — пръв певец (гр); почетно звание, което се дава на отличил се църковен певец.