В долния кат на дома не влязоха, защото там хаджи Трандафила, жена на хаджи Илия и учителка като него172, имаше занятие с ученичките, пък не беше прилично мъже, макар и учители, да имат достъп до ученичките.
Азбукарчетата на даскал Илия ги посрещнаха на крака, извикаха в хор „Добре дошъл“, а очичките им гледаха Селимински с неотразимо любопитство.
Гостът се вълнуваше — всичко в тази голяма одая го връщаше към детството му: учениците, насядали по турски на своите донесени от къщи черджета, панакидите и костените плешки173 в ръцете им, усилието, изписано на забодените в буквите личица, отстрани на стената — иконостасчето с няколкото икони и кръста, а отсам — издигнатото място за учителя, на което също не липсваше нищо от онова, което Селимински помнеше: дебелият китеник, сандъчето с книги, неизбежната излъскана от употреба пръчка… Сега Селимински седеше с кръстосани крака на това издигнато място, а даскал Илия водеше урока прав, застанал под запаленото кандилце на иконостаса. Само да притвореше очи, гостът щеше да повярва, че ей-сега суровият глас на поп Никифор, тъпия и жесток брат на даскал Илия, ще го призове да прочете определения за днес откъс от Октоиха, Анастасиматариона или Антологията174, да прегледа упражнението му по краснописание, или… да изтърпи поредното си наказание: дърпане на уши, бой по дланите или по ходилата, стоене на колене пред съучениците, а понякога и страшната фалага175… Но не, Селимински не затваря очи, той не желае да се върне в килията на поп Никифора; предпочита сегашното си положение на важен и тачен гост, който благоволява да слуша сричането на тези прощъпалници в науката.
Отначало слушаше с изострено внимание, но еднообразието на урока скоро го умори. Хлъзна поглед до себе си и се запозна с писмовното богатство на даскал Илия. Върху сандъчето видя неизбежните гръцки църковни книги, но също така Псалтир и Часослов на славянско писмо, подвързани с черна кожа, и няколко ръкописа на пергамент, съдържанието на които не му беше възможно да определи, без да ги разгъне. Докато се занимаваше с това, до ушите му достигна гласът на даскала:
— Толкоз за тази сутрин.
Децата, изморени от дългото седене неподвижно176, скочиха пъргаво на крака, а на лицата им бърже-бърже се изтриха скованата сериозност и напрежението. Наредиха се в една редица срещу иконостаса. Селимински също се изправи и така изслуша обедната молитва.
— Кой е надзирател днес? — попита даскал Илия. — Ти ли, Кочо? Добре. Води момчетата, които ще се хранят у дома си. И внимавай — чуя ли оплакване от безчинство или неблагопристойнство, ти ще бъдеш наказан. — Някои ученици поздравиха и се изнизаха през вратата. Сега хаджи Илия се обърна към останалите: — А вие сложете няколко цепеници в баджата и се наобядвайте тихичко и без лудории, както подобава на ученици. Аз след малко ще се върна при вас.
Наметна шубата си с къръмските кожи и показа на госта, че е готов да излезе, та да поприказват по хаета или по двора. Селимински оцени жеста; според реда в килийните училища даскалът следваше сега да обядва и да поспи (останалите в школото ученици също трябваше „да полегнат, докато трае учителевият сън“), а след това да се съберат отново даскал и азбукарчета за второто алаксване — тъй по онова време се казваше за „вземане урок“. Като посвещаваше този час на госта, хаджи Илия в същност се самолишаваше от обеда или от почивката си.
— Поздравявам те, хаджи — започна Селимински, когато останаха сами. — Напреднали в науките и примерни в поведението са тези ученици, а това е заслуга на учителя.
Беше и искрен, и неискрен. Истина беше, че децата бяха показали достатъчно способности в сричането, но този им успех беше в рамките на примитивното — в сравнение, да речем, с Кидонийското — преподаване. Тъй че за Селимински похвалата представляваше ни повече, ни по-малко от чисто лицемерие. Ала както се и надяваше, хаджи Илия схвана думите му откъм най-добрата им страна.
— Благодаря за доброто слово, хаджи Иване — каза той уж със скромност, а на дело изпълнен с гордост чак до върха на мустаците си. — Умни и схватливи са децата, това е важното. Е, разбира се, и сред тях има един по-напред, друг по-назад, но…
172
Нашата историческа наука (напр. БАН, „История на България“, т. І, 1954, стр. 333) приема, че първото девическо училище в България е открито в 1840 г. в Плевен и че първата българска учителка е преподавателката в него Анастатсия Димитрова. Това становище може би трябва да претърпи известна корекция. В своите спомени („Кратка автобиография“, София 1893) Сава Доброплодни изрично споменава, че майка му хаджи Трандафила е преподавала — в най-тесни граници между 1815 и 1826 г. — на сливенски момичета. Ето един кратък пасаж от книгата на Доброплодни, който може да послужи за доказателство: „… както и момичетата, които майка ми учеше на долния кат отделно със строго надзорство, каквото владееше в Сливен между мъже и жени, с честност и целомудрие въобще!“.
173
Плочите за писане с калеми, за които ще си спомнят по-възрастните читатели, и ученическите тетрадки са се появили по-късно. В епохата за писане са се употребявали сандъчета с пясък, панакиди (гладки дъски, намазани с тънък слой восък) или костени плешки. След урока пясъкът и панакидите са се изглаждали, а костените плешки — измивали.
174
Гръцки църковни книги, служили за учебни помагала през епохата: Октоих — „Осмогласник“, Анастасиматарион — „Възкръсник“, Антология — „Цветосъбрание“.
175
Фалага — най-тежкото наказание в килийните училища: „виновникът“ бивал събарян по гръб, краката му се затягали между две дървета, издигали се високо и им се нанасяли 10–20 удара с пръчки по ходилата.
176
Тогава междучасията са били непознати в училищата. Уроците се водели без прекъсване около четири часа сутрин и приблизително толкова следобед.