— Е, всякакви биват — съгласи се гостът. — Видях мнозина будни и възприемчиви ученици, но в един от тях смятам, че прочетох голямо бъдеще. А той невям е най-малък от всички. Или поне — най-ситен и дребен.
Мислеше, че не е казал нищо необикновено, но от думите му даскалът се вдърви, за миг сякаш дъхът му спря, после изрече премаляло:
— Кой е този, който е привлякъл просветеното ти внимание, хаджи?
— Това дребничко момченце със стриганата глава, което седеше до вратата, с лице към иконостаса… Запомни ми думата, това дете ще бъде един ден гордост на българския род.
Лицето на учителя плувна в пурпур. Вече никакво усилие не можеше да му помогне да скрие доволството си.
— Сполай ти за добрата дума, хаджи Иване — произнесе развълнувано. — Той… Е, не го казвам, защото този малчуган ми е син, но така, като учител на учител и мъж на мъж — аз също виждам голяма бъднина за детето. Още е само слушателче в школото, а… Не ми е един, та да помислиш, че го хваля. Имам ги още три момчета и едно момиче, но докато хаджи Никола, Хараламби, Христаки и Мария не са глупави, но не са и повече от прилични по ум и надарености, този, Сава, бог е надарил така, че стига да не се разхайти, когато порасне, ще затъмни другите, че и мене. И ще остави име…
(И двамата проявиха прозорливост: малчуганът не се разхайти и не само остави след смъртта си, но още приживе си извоюва уважавано и ценено от българския народ име — името на Сава Илиев Доброплодни…)
— Чувам, хаджи Иване — промени разговора даскалът, — че имаш намерение също да отвориш училище. Тъй поне подразбрах от Бяно Абаджи.
— Така е. Учих доста в Кидония и другаде, много преживях, а това също е едно голямо училище, та искам с помощта на бога да събера ученици и чрез тях да не отиде нахалост събраното от мене знание.
— Хубаво, хубаво — похвали го хаджи Илия, все още под влияние на преживяната бащинска радост. — Богоугодно е начинанието, което си намислил, хаджи.
— Аз си поставям за цел да бъде преди всичко угодно и полезно за народа…
Дори хората, свикнали предварително да обмислят всяка своя дума, понякога грешат. Така се случи този път и със Селимински: прибързано и необмислено беше да смущава убежденията на богобоязливия хаджия, протопсалта и ръкоположения от владиката проповедник.
— Мигар искаш да кажеш, хаджи Иване, че ще възпитаваш учениците си не според каноните на светата наша църква?
Селимински сметна за благоразумно да заобиколи прекия отговор.
— Ще се стремя — каза той — да им дам мъдрост и знания и чрез тях да ги въздигна или поне приближа до висотата, която подобава на земните твари с образ и подобие божие.
Дипломатичността му даде плод: даскал Илия чу за образа и подобието божие, та му убягна, че пътя дотам Селимински виждаше в мъдростта и знанията, а не в смиреността и сляпото придържане към канона. Селимински обаче за втори път допусна грешка, като рече:
— Съдбата пожела да посещавам училище, което е по-напреднало от нашите, хаджи Илия. За полза на народа искам такова…
— Какво значат думите ти, хаджи Иване? — хладно го прекъсна домакинът. — Че училищата като моето и на хаджи Трандафила са вехти, безполезни и за боклука, така ли?
Гостът отново повика на помощ цялата софистика, която бе усвоил от дългогодишното си общуване с гърците, но този път тя не даде плод — както и да го усукваше, той не разсея у даскал хаджи Илия чувството, че е бил подигран не само той, но и делото, на което служеше. И това чувство остана; в този ден се разделиха уж с уверения във взаимно уважение, но докачението се загнезди в сърцето на обидчивия хаджи Илия. А в бъдеще няколко действително изречени от Иван Селимински или съчинени от злонамерени мюзевири хапливи думи доведоха дотам, че той затвори школото си.177
От същата тази случка, за която впрочем искрено съжаляваше, Селимински извлече поуката, че занапред ще може да разчита на някакъв успех сред съгражданите си, само ако щади себелюбието им…
По същото време, когато Иван Селимински беше в дома на даскал хаджи Илия, неговото име заемаше централно място в един разговор, който се водеше на друго място в града — в метоха на църквата „Свети Димитър“. Той преминаваше изцяло с онова благородно съскане, което галеше ушите на участниците в него, но за улеснение на читателя ще го преведем на български.
Архиерейският наместник Кирияк изчака Замфир прислужника да раздаде кафетата и да излезе, с пъшкане и пуфтене събра криво-ляво крака върху миндера и уморен от усилието, намери сили само да подхвърли:
177
След повече от шестдесет години Сава Доброплодни ще пише в автобиографията си за тези недоразумения с печални последици: „Моят баща, както ми казваше майка ми, не могъл да угоди със словата си на хаджи Юрдана Селимински, който се е бил учил в Атина и тогава, между 1825 и 1828 г., бил се върнал оттам и бил станал учител в Сливен и е преподавал, разбира се, по-систематично…, а като атински възпитаник се е подигравал със светогорските поучения и с постите.“.