— Е? Какво прави нашият човек?
„Нашият човек“ беше Селимински. Той толкова често биваше предмет на разговорите им, че вече произнасянето на името му не беше наложително.
— Видяхте ли вчерашното му светотатство? — без друга подкана заговори хаджи Ставраки Драгнев. — Неделно богослужение беше, пък този нечестивец само надникна в черквата, колкото да погледне за приятелите си. Резил! И туй го върши човек, дето се фръцка с алафранга дрехи и иска да минава за много изучен в науките.
— Блазе ти, хаджи, че си видял само това негово кощунство — проточи тънкия си гласец монахът Партений.
— А, само това! Ами гювечите, дето плюскаше сред пости? И поне да го правеше скрито, потулено, а той — на̀, вижте ме, аз съм човек учен и не…
— Да пикая аз на такава ученост — изръмжа чорбаджи Желязко, — дето ще води душата на човека срещу вярата!
— Така е — допълни Кирияк. — Чувал съм аз от устата на не кого да е, а на светейшия владика Герасим, че многото ученост отдалечава човека от бога.
Беше вярно: одринският митрополит Герасим Критски действително веднъж бе изрекъл тази пълна с истина мисъл. Но иначе споменаването на Герасимовото име не беше случайно — наместникът обичаше да изтъква близостта си с владиката.
— А научихте ли какво е намислил сега? — подхвана чорбаджи Желязко, но спря, защото Замфир влезе да прибере празните филджани. Докато да излезе, общинарите не свалиха пълни с любопитство и нетърпеливо очакване очи от разказвача. — Щял да открива школо…
Останаха разочаровани — бяха свикнали Селимински да ги прави едни „като гръм от ясно небе“, пък то — школо… Пръв се изкиска тихичко брат Партений и това бе знак за всеобщ бурен смях, в който можеха да се доловят и нотки на облекчение. Като се насмяха, захванаха и да се надпреварват в остроумия за сметка на Селимински. После обаче неочаквано забелязаха, че Димитраки чорбаджи не бе взел участие нито в смеха им, нито в наддумването. И гласовете един по един утихнаха.
— Кажи, чорбаджи — наруши настъпилото мълчание Димитраки, като се обръщаше към Желязко, — какво точно си научил.
— Нашият човек е наел стаичката в двора на „Свети Никола“. Платил да му я почистят и измажат и тия дни щял да събира ученици.
— Затуй ли одеве случайно го зърнах да посещава школото на даскал хаджи Илия? — попита Кирияк.
Никой не повярва на това „случайно“, макар че го подчерта. Знаеха, че архиерейският наместник нямаше никаква работа в Клуцохор, още по-малко — край последната къща на Попската махала, току под Хамам баир. Не му повярваха, но и не го поправиха — е, ако го е следил като копой, нали за тяхно общо добро е било…
— Хвалел се — продължи чорбаджи Желязко, — че щял да преподава като в Кидонийското училище. И нямало като другите даскали да набива в главите на децата само гръцко четмо и четирите действия178, а и с нови науки щял да ги занимава, както било сега по Европата.
— Нови науки ли? — попита с искрено недоверие хаджи Ставраки. — Че какви други науки са нужни човеку, освен алфавитата, за да чете светите евангелия, и смятането, за да си води тефтерите от алъш-вериша?
— Знам ли? — сви рамене Желязко. — Чувах там за някакви си земеописание, естествознание… Пък и история…
— Свещена история? — попита на свой ред таксидиотът.
— Ами, май ставаше реч за отечествена…
Стаята се изпълни с тишина, но този път тя беше смутна, тревожна.
Кирияк смъкна дебелите си крака от миндера и рече изтежко:
— Абе, ние не правим ли на тоя човек по-голям ихтибар, отколкото му се полага? Не го ли оставихме много дълго да си развява пояса? — Безпогрешно го разбраха накъде биеше, но и той не се стараеше да остави каквото и да било съмнение: — Дали аянът, ако му подшушнем, няма да сложи край на това подкокоросване на торлаците?
Погледите пак се отправиха към Димитраки: той и само той беше човекът, който следваше да оцени предложението на наместника и да реши съдбата на Селимински. И не се намери нито един в стаята, който да забележи, че именно представителят на църквата бе готов с лека ръка да хвърли един божигробски хаджия под ножа на друговереца.
Димитраки чорбаджи поразмисли, пък поклати глава.
— Не — каза тежко. — Не е такава цаката на нашия човек.
— Цаката, там е всичко — угодливо се съгласи с него хаджи Ставраки Драгнев.
— Туй добре — рече Желязко. — Ама каква е тя, цаката на нашия човек?
— Той не е сторил нищо срещу нас — обясни Димитраки, — с една думичка не ни е засегнал, пък ние гледаме на него като на душманин. Да го унищожим можем винаги. Но по̀ бива да го привлечем на наша страна.
178
Става дума за четирите прости аритметически действия, които след 1800 година някои относително по-подготвени (предимно гръцки) учители са започнали да преподават.