Колкото и да е невероятно, тази наглед най-проста мисъл за пръв път се изказваше в затворения кръг на сливенските общинари.
— Я виж ти! — изсумтя замислено Кирияк.
— Тъй де — присъедини се хаджи Ставраки. — Мъртъв враг е добре, ама враг, който да ти слугува, е още по-добре…
— И как я виждаш тази работа, Димитраки чорбаджи? — попита Желязко, започнал и той да оценява тънката хитрост на „цаката“.
— Хаджи Иван Селимински — започна Димитраки и това беше един от редките случаи, когато споменаваха името му в тази стая — може да ни бъде от полза. Него торлаците го слушат като пророк. Е, той не бил дошъл при нас — голяма работа. Грехота е ние да не го потърсим. Ръка да му протегнем, пари и имот да му дадем, жена от нашите щерки да му намерим… Такава я виждам аз цаката на хаджи Иван Селимински.
— Тю, да му се не види! — възкликна одобрително Кирияк. — Как не ни е дошло на ума досега…
— Тази работа — продължи мисълта си Димитраки чорбаджи — трябва да я свършиш ти, отче Партение. Както и да погледнеш, на тебе тя най приляга. Богослужител си и изповедник, подхожда ти да напипваш дамара на хората. Още си и грък по род, пък Селимински точно от гърците е получил наука и възпитание…
Партений не възрази, а другите не допълниха нищо към мнението на Димитраки.
5
Но съдено било срещата на Партений с Иван Селимински да се отложи много, с цели месеци, когато училището на Селимински не само бе открито, а и вече си бе извоювало име на първо школо в Сливен, що дели мегдан с даскал Райновото в Котел. Причината беше най-напред една тежка простуда на Партений, която го задържа дълго на легло. Втората и по-важна — че тази 1826 година от Христа донесе тежки сътресения в Турция, които намериха отражение и в Сливен; и макар че този път турци трепеха турци, животът в града много напомняше онзи отпреди пет години, когато бяха кланетата и бесилките по Заверата.
Рибата, както е думата, пак се развали откъм главата — бъркотиите възникнаха и се развихриха в столицата. Султан Махмуд Втори отдавна беше стигнал до горчивия извод, че може да въздигне собствената си власт само ако изтребе еничарите — от сто и петдесет години те бяха само извор на Крамоли и безредици, но в последните двадесет (от свалянето на Селим Трети) придобиха мощ, която едва ли не затъмняваше неговата. Те се показаха неспособни да се справят с „Мора кавгасъ“, въстанието на гърците, но се бъркаха в работите на Дивана и даже си издействуваха право на глас в неговите решения. Като подготви някои части — предимно топчии — по европейски образец и си осигури сляпата им вярност, султанът реши, че е дошло времето да си разчисти сметките с оджака и сам предизвика поредния еничарски бунт: с ферман възвести решението си да възстанови онзи „Низам-и джедид“179, който бе коствал престола и главата на Селим Трети и след него — и на великия везир Мустафа Байрактар. Еничарите отговориха с незапомнен метеж. Гневът им се стовари най-напред върху техните аги и одабашии, за които усетиха, че са преминали на страната на султана. Спипаха неколцина от тях и ги разкъсаха, ала най-главният, въздигнатият в паша Хюсеин ага, успя да избяга в Стария сарай.
Преследвайки по петите Хюсеин ага, бунтовниците стигнаха до двореца и подпалиха вратите му, проклинайки на висок глас султана като гяур. Сетне се оттеглиха и разположиха стана си на своите обичайни сборища Ат мегдан180 и Ет мегдан181 и прекатурвайки котлите си182, поискаха отменянето на „новия ред“ и разтурянето на военните части, образувани по чужд терк.
В отговор султанът призова верните си войски, излезе от сарая със свещеното зелено знаме на Пророка и обяви своето решение да унищожи оджака. По негова заповед топчиите обградиха бунтовниците и откриха огън с картеч. Еничарите застлаха Ат мегдан с трупове, пък обърнаха гръб и удариха на бяг. Последва незапомнено преследване и клане. Сякоха ги докато ги изтребиха — няколко хиляди трупа бяха хвърлени в Босфора и Мраморно море. А за другите, дето по някакъв начин се бяха отървали от клането, султанът изпрати илчии по цялата страна, като заповядваше да бъдат избивани без съд и церемонии.
Такъв беше краят на еничарите, „тези преторианци на ислямизма“183. „Писано било“ оджакът, създаден преди четири столетия и половина и бил главна сила на мюсюлманството в завоевателните войни, да свърши под мюсюлмански нож…
Тахир ага бе известен за премахването на оджака по нарочен илчия и тази новина го изпълни с радост — той отдавна ненавиждаше еничарите, а в „низам-и джедид“ бе повярвал още от времето на предишния султан. А случи се така, че съдбата му даде възможност и сам да вземе участие във великия прелом. Седмица след минаването на илчията Кула Байрактар донесе на аяна, че сливналията Ергун Балджъ се е върнал усулешката, като довел със себе си и някакъв свой кафадарин; в дрехи на мирни селяни дошли двамата, но Кула хубавичко знаел, че Ергун бил еничарин и даже одабашия.
182
За еничарите котелът за храна представлявал нещо като знамето за войските в другите държави; изваждането му и обръщането с дъното нагоре било знак за обявяване на бунт. За този странен, чисто ориенталски обичай В. Мутафчиева („Летопис на смутното време“) пише находчиво: „Казаните… Другаде народът има други изрази за бунт — знаме най-вече. А в Стамбул всичко е особено; тук и бунтът не започва, докато не го подемат еничарите, а знаме на бунта е казанът — тенджера, само че голяма. Когато стои върху дъното си, тя означава, че еничарите ще отиват за чорба или вече са я получили и изсърбали. Но обърнат с дъното нагоре, казанът се превръща в призив за метеж и насилие.“ А съветският историк А. Ф. Миллер („Краткая история Турции“, Москва 1948, стр. 56) го обяснява по следния начин: „Обичаят очевидно бил свързан с представата на владетеля като «хранител» на еничарите и обръщането на котела би трябвало да означава, че недоволните от своя владетел еничари не желаят да получават от него храна.“.