Аянът ги покани на гости в конака, но ги прие един по един. Късметът на Ергун бил да влезе първи там, откъдето нямаше излизане. Тахир ага го заприказва приятелски, предразположи го и малко по малко му измъкна цялата истина от устата. Но когато Ергун стигна до разкаянията, за пръв път извади захапката на наргилето от устата си.
— Ти — попита — чувал ли си тази: „Сон пишманлък файда гетирмез“184?
— Евет, аян ефенди. Може ли да не съм я чувал.
— Е, тогаз всичко ще ти стане ясно — рече Тахир ага и със захапката почука по бакъреното тасче на стената.
Както бе ставало много пъти досега, дюшемето се отвори и одабашията Ергун Балджъ с неотразим вик на ужас полетя в черната бездна на хумбата. Тахир ага почака подът да се върне на мястото си и макар че беше сам, изговори гласно и с нескрито презрение:
— Еничарин!… Одабашия!… Трябва да е пръв воин на Пророка, пък се циври като жена…
И се изплю на чергата.
А с другия фирари и толкова не се церемони. Само че него, преди да го изпрати в хумбата, го хлопна с едно дървено чукче по главата — видял бе да правят така балъкчиите, които продават живи шарани…
6
Партений се засрами: Иван Селимински говореше на толкова правилен гръцки език, на какъвто не беше способен дори той самият, гъркът по рождение и възпитаникът на обителта Дохиари.
— Благодаря ти за добрите думи, отче — казваше Селимински. — Когато похвалата иде от един тъй просветен човек като тебе, тя се брои двойно.
Монахът потърси върху лицето на учителя някакъв израз на ирония, но то беше неподвижно, невям издялано от камък.
— Успехите на учениците са успех на учителя — каза той, като в себе си се проклинаше за идиотското си хрумване „да изпита познанията“ на даскала, като го заговори на гръцки.
— Не всякога е вярно — поклати глава Селимински. — От лоша пръчка и най-добрият майстор не може да направи свирка. Но, слава богу, моите пръчки се случиха все добри.
— Е, ако няма лоши, то сигур между добрите има и по-добри…
Думите криеха въпрос. Селимински се запита какво ли толкова се интересува калугерът от по-напредналите ученици, не видя причина да ги премълчи, но за всеки случай спомена само имена на момчета извън Сливен. А такива имаше — когато се разчу за училището му, при него бяха дошли да се учат момчета на по-заможни люде от близки, че и от по-далечни села и градове.
— Има и по-добри, отче, туй се разбира от само себе си — каза. — Ето да речем братята Антон и Коста, ако си ги запомнил. Синове са на хаджи Сава от Шумен. Те по дарования, ум и ревност комай превишават другите. Наблизо до тях е Иван от Карнобат, също Иван, синът на жеравненския поп Мануил, Георги хаджи Стоянов от Ески Заара…
— Е, хаджи — засмя се широко Партений, схванал хитростта му. — То ще излезе, че сливенки раждат само ахмаци!
— А, бива ги и сливналии — с външна готовност отговори Селимински. — Онези две момчета до вратата, дето все се закачаха и боричкаха, видя ли ги?
— Кои? — сви вежди калугерът. — Онези, дребосъчетата? Зная ги, да. Едното е Добри, изтърсакът на абаджията Георги, другото — хаджи Костовият Михаил.
— Те, отче. Добри Георгиев и Михаил хаджи Костов. Ако не ги покоси ранна смърт, те един ден ще прославят имената на рода и града си.
(Подозираше ли Иван Селимински какво ясновидство проявяваше в тази минута?
След много митарства, които трудно ще се съберат в една книга, Добри, но под името Димитър Добрович, ще стане пръв живописец на освободена Гърция, в 1848 година ще се бие в предградията на Рим под личните заповеди на Гарибалди, след това и за дълги години ще бъде — наред с Менарди, Силвани, Агрикола и Фракасини — един от челните художници на Италия, а последните тринадесет години от богатия си и пъстър живот ще прекара във вече свободното си отечество и в родния си Сливен — ценѐн, уважаван, прочут.
А Михаил хаджи Костов ще остане в историята на своя народ под името Михаил Колони. Подвизавал се предимно във Влашко, той ще бъде студент в Париж точно навреме, за да се сражава на барикадите през Февруарската революция от 1848 година и да прогонва френските крале. Ще бъде по-нататък член на първия Български революционен комитет, от неговата мушия край Гюргево хаджи Димитър ще тръгне към Бузлуджа, ще бъде член на много български делегации при великите сили. След Освобождението той ще остави кости във Варна, където ще е бил един от първите кметове.