Днес художествената галерия в Сливен носи името на Димитър Добрович, а една от централните и най-хубави улици на Варна — на Михаил Колони.185
Но нека вече затворим тази дълга скоба и да се върнем в стаичката, която служеше на Селимински за училище.)
— Може да е от невежество, хаджи — каза по прежному ласкателно Партений, — но аз се възхитих не толкова от учениците, колкото от твоето преподаване. Не го казвам, за да ти се понравя, но твоите ученици биха посрамили мнозина диалектици.
— Е, преувеличаваш, отче…
— Не. По земеописание ти говореше на учениците за Италийската земя. Е, хаджи, такъв сладък разказ не съм слушал през целия си живот! Нищо чудно, че момчетата стояха със зяпнали уста.
— Слушаха, вярно — сви рамене учителят. — Предния час имахме математика, та се бяха поуморили, трябваше им нещо за ободряване.
— А като те чух сетне да започваш прения върху текст от Евангелието на Йоана — продължи таксидиотът, — рекох си, че ще позадрема, нали уж тия деца не са били още родени, когато аз знаех незаписания отговор на Исуса за истината. — Калугерът каза по памет: — „Пилат го попита: Що е истина? И като му отговори, отново излезе при юдеите и им каза: Аз не намирам никаква вина в него.“186 А щом започнаха пренията… Господи боже мой, какви мисли, какви тълкувания! Скука ли? Пожелавам си честичко да имам такава скука…
— Това е нов способ на преподаване, отче — скромно обясни Иван Селимински. — И не е измислен от мене. Задава се една тема на учениците и трябва те, всеки по своему, да развият и докажат съдържащата се в нея мисъл, и то пряко и косвено — чрез самокритика от противно гледище.187 Този способ прави от учениците не прости зубрачи, а тълкуватели на всяка истина, изостря ума им и от грамотни ги прави образовани.
— А често ли говорите за Светото писание, хаджи? — уж покрай другото попита монахът.
Селимински го стрелна с поглед, претегли думите си и отговори:
— Често. Поне толкова често, колкото и за древногръцките писатели. — Ново претегляне на думите. — Нещо повече. Научих ги често да четат Евангелието, да виждат в него висша нравствена храна.
— Наистина ли, хаджи? — не може да скрие изненадата си Партений.
— Наистина. И те го четат, отче. Защото разбраха, че Евангелието е книга свободолюбива, а учението, довело до поробването на ума и сърцето на простодушните християни, е дело на користни хора.188 — Селимински забеляза, че калугерът напряга сили да разтълкува последните му думи и предпочете да не му остави време за това. — Но ние невям прекалено задълбахме в училищните дела…
Думите му подсетиха Партений за задачата, довела го тук.
— А, защо? — рече. — Църквата никога не е оставала безучастна към просвещението. Мигар ти мислиш, хаджи, че ние, богослужителите и църковните настоятели на Сливен, нехаем за твоето школо? Че като виждаме богонравието на твоето преподаване, не сме готови да ти помогнем, доколкото стигат слабите ни сили?
Аха, ето каква била работата! Стояли са, значи, общинарите, умували са и накрая са решили да го купят. Сега, разкрил зад плиткото витийство на калугера целта на посещението му, Селимински се почувствува спокоен и сигурен.
— Тъй ли? — попита той, като се постара да придаде на двете късички думи звучене на голяма заинтересованост.
— Комай не минава ден, без да се отвори дума за тебе в метоха — побърза да го увери таксидиотът. — Та колцина са сливналиите, които могат да се равнят с тебе по ученост?
— А за каква помощ спомена, отче?
— За всякаква — вдигна тесните си рамене калугерът. — Духовна подкрепа (тя не е излишна и на най-силните люде), уреждане разни дела с агаларите, да ги убие господ дано… А и касата на църквата, пък може би и кесиите на общинарите са отворени за твоите нужди. — Партений се огледа многозначително. — Струва ми се, че за тебе „нужда“ не е непозната дума, хаджи…
— За школото или за мене лично?
— И за школото, и за тебе лично. Платата, която ти дават твоите ученици, надали може да се нарече разточителна…
— Нека, отче, горещата ми благодарност стигне до настоятелите. Трогнат е хаджи Иван Селимински, тъй им кажи, от тяхната грижа, толкова повече, че тя е отправена към човек, когото не познават лично.
185
Авторът моли компетентните читатели да не му изпращат възмутени писма: той добре знае, че момчетата и по-специално Димитър Добрович — не са били ученици на Иван Селимински. В този случай летописът направи концесия на романа, а за нуждите на романа авторът прецени, че трябва да срещне Димитър Добрович и Михаил Колони в училището на Селимински, а не, да речем, на Кешиша.
188
Дословният текст у Селимински (ІХ, 49) е: „Те разбраха, че Евангелието е свободолюбива книга, а учението на користни люди поробиха ума и сърцето на простодушните християни.“ Авторът предполага, че тук се касае за лош или поне неясен превод. (Защото всички свои спомени, научни трудове и пр. Селимински е писал на гръцки, независимо от своите елинофобски убеждения.).