Селимински престана да говори, но не престана да мисли за Партений и за неговото посещение. Не беше глупав Бяно, но беше може би най-простодушният от всички, които учителят бе срещал през дългите си странствувания: на такъв човек беше по-добре да се спестят съмненията, които глождеха самия него.
Седнаха един до друг на миндерчето. Бяно продължаваше да разтрива изтръпналия си крак. Селимински сложи между двамата паничка с емиш, леблебии и стафиди.
— Напусто се крих цяла сутрин в килера, нищо не чух от онова, за което бях дошъл — каза Бяно намусено. — Калугерът обърка цялата работа.
Неговата жажда за знание доставяше искрена радост на Селимински. И го караше да цени все по-високо този мъж, когото съдбата бе избрала да бъде пръв негов познайник при завръщането му в родния град: Бяно бе навярно най-образованият човек в Сливен, без да се изключват от сравнението разните даскали и попове, никой не знаеше колкото него славянското четмо189, но не смяташе това достатъчно за себе си, та с някакво фанатично настървение ламтеше за дообразоване, за повече знания. И измоли от Селимински да слуша преподаванията му и зарязвайки задълго становете си, беше пръв в уроците, но скрито — идваше преди малките азбукарчета, скриваше се в килера и оттам слушаше. Селимински бе забелязал в него истинска стръв към естествознанието, българската история, земеописанието и четивата от Бероновия буквар.
Ето, той и сега сумтеше и се сърдеше не за друго, а за пропуснатите уроци…
— Нямаше как — оправда се учителят. — Сам казваш, че Партений е ухо и око на чорбаджиите. Неблагоразумно щеше да бъде в негово присъствие да учим по буквара или да говоря за отечествената история.
— А беше ред да завършиш разказа си за цар Крум. Ти стигна до там, дето той отмъстил на гръцкия цар за злочинствата му… А да знаеш само, хаджи Иване, какво е да те слуша човек от килера! Там аз без страх, че ще те обидя, затварям очи и тутакси всичко оживява пред мене — битката, конете, разветите български байраци… Не давам твоите уроци за никаква приказка!
Селимински приготви уста да доразкаже на приятеля си историята на великия български владетел и за поражението на императора Никифор, но последната дума на Бяно накара мисълта му да хукне в съвсем друга посока. Той няколко пъти прекара пръсти през късата си брада. После, взел решение, срещна погледа на Бяно.
— Знаеш ли какво съм намислил, Бяно Абаджи? Ще събера тебе и другите си приятели и тук ще поиграем на училище — вие ще насядате по местата на учениците, а аз ще ви разкажа най-хубавата приказка от нашата история. Приказката за братята и снопа пръчки.
— И казваш, че е най-хубавата?
— Или поне най-поучителната. Тя изяснява защо българското племе е допуснало да изпадне до днешната си злочестина. И какво може да го спаси от нея.
Бяно поразмисли върху думите му и се усмихна:
— Не съм чувал приказката, но мога да позная поуката й. Нас може да ни спаси само Доброто.
— Какво рече? — слиса се учителят.
— Тъй мисля аз, хаджи Иване — стеснително, сякаш се извиняваше, каза Бяно. — Само Доброто може да победи и изкорени Злото.
Селимински го гледаше изумено. После повтори бавно:
— „Само Доброто може да победи и изкорени Злото“. Я виж ти! — И попита: — Ти чел ли си Библията?
— Нали ме знаеш, аз с гръцкия не съм твърде дост. Разправят, че някъде преди Голямото чумаво тук, в Клуцохор, живял един поп на име Александрѝя, много учен бил и все пишел. За него съм чувал, е бил превел Евангелието на български и го написал с червени букви. Вярно ли е, не е ли, не мога да ти кажа. Но аз не съм го виждал, това българско Евангелие. — Бяно въздъхна. — Нито виждал, нито чел…
Селимински продължаваше да го гледа смаяно. Прав беше Мавроди Коджакара, като нарече веднъж Бяно „закъснял светец“…
Пресегна се, измъкна от лавицата на стената Библията и се зарови в страниците й. Полута се, намери онова, което търсеше, и вдигна очи към Бяно:
— Тук едно изречение поразително прилича на твоето, пък казваш, че не си го чел. Написано е то преди деветнайсет столетия от свети апостол Павел: „Побеждавай злото чрез доброто“190…
7
Баща си почти не помнеше — беше още много малка, когато благата и медената го отнесе заедно с трите и братчета. В бледия й спомен той беше висок и хубав мъж като чичо й, но не смръщен, а с винаги засмяно лице и с шега или задявка на устата. Онова, което знаеше за баща си, беше по думите, споменавани сегиз-тогиз от другите.
Сега, докато лежеше будна, си припомняше два от тези разказа за него. Едното се случило горе-долу около рождението на Божура. Чорбаджи Стефан (чичо й упорито го наричаше и изискваше и другите да го наричат Стефанаки) се заиграл веднъж на зарове с някакъв цариградски караабаджия. Научил го караабаджията на играта и докато Стефан да се усети, загубил вече чаирлийския си чифлик. Всеки на негово място би се поболял от мъка, но той поръчал да донесат още вино и така, докато вдигал пахара и си пеел полугласно своята „Кажи, Яно, кажи, либе“, на бърза ръка останал и без лозята в Сотиря. Жечка се разплакала, виждала — сгромолясали са се вече до кръгла сиромашия, та притиснала до себе си децата като квачка пиленцата си. Стефан обаче не се трогнал нито от главоломните загуби, нито от сълзите на жена си. Едва бил стигнал в песента до:
189
В своя „исторически спомен“ Селимински казва, че Бяно Абаджи бил единствен в Сливен, който знаел „старобългарската писменост“. Навярно се касае за грешка. Например в автобиографията си Сава Доброплодни изрично споменава, че баща му между другото е преподавал „… черковно-славянски (Псалтир, Часослов и пр.) и черковно-славянско пение“. Следователно Бяно е могъл да бъде само по-напреднал от другите в познаването на славянската писменост, не и единствен.
190
Апостол Павел, „Послание към римляните“, 12, 21. Целият израз е: „Не оставяй да те побеждава злото; но ти побеждавай злото чрез доброто“.