— Банг-банг-банг, банг, банг, банг-банг-банг-банг…
Звънките удари достигнаха до неговия слух, но съзнанието му ги възприе като сън. Пак се повториха.
Манол се събуди изведнъж и скочи на крака. На три крачки от него стоеше не друг, а сам Алтънлъ Стоян войвода, удряше лекичко с дръжката на калъча си върху нишана на дървото, а изпод веждите-стрехи очите му бяха пълни с бащинска милозливост. Сближиха се и се здрависаха. И тогава Манол забеляза необичайния изглед на войводата. Лицето на Алтънлъ Стоян беше позаслабнало, чертите му — издължени и изопнати, очите — потънали по-дълбоко и обградени в черно-сиви кръгове. От последната им среща косата му се бе прошарила още повече, а войводата я носеше по-дълга, спусната почти до раменете.
— Чудиш ми се на хала, нали? — предугади мислите му. — Така е, когато се отдели човек от майчицата Стара планина и тръгне цял месец да трие миндерите по цариградските кръчми и кафенета.
По-късно през този ден войводата обясни на Манол, че цели двайсет и девет дни бил предрешен в Цариград, за да разучи кога ще мине през Балкана тлъстата султанова хазна на път от Шумен за Одрин и Стамбул. Но сега само го отведе настрана, където в един овраг имаше сянка, извор с вкусна вода и свежа тревица за катъра. Там двамата мъже похапнаха и се поизлегнаха и неусетно, сякаш между другото, Алтънлъ Стоян разпита момъка в най-пълни подробности за идването му от Сливен дотук. И Манол му разказа всичко — от хабера, който му донесе нарочен човек на долапа, през купуването на хляб от различни фурни на Сливен193 и на други храни от дюкяна на братя Топракчиеви, излизането му от града и дългото пътуване през Стара планина.
— Коя, казваш, беше девойката, дето те настигна в Ески Намазгях? — попита по едно време войводата.
— Божура й е името, Божура Стефанова. Братаница на Димитраки чорбаджи.
Последните думи, макар и натъртени, не направиха никакво впечатление на войводата. Той извърна глава към Манол и гълъбовосивите му очи се изпълниха с топлина:
— Трябва да те обича много и от все сърце, тази Божура Стефанова.
— А! — възкликна младежът. — Туй пък как го измисли, войводо?
— Да дойде подир тебе посред всичките турчуля на Ески Намазгях, първа да те заговори… Алтънлъ Стоян помълча малко. — Жената, момче, е такова нещо, дето може с еднаква леснота мъж да въздигне и мъж да затрие. Божура Стефанова комай е от онези, които въздигат. И не само въздигат, тези като нея. Готови са те като машали да изгорят, само и само да осветят друма на избраника си.
Манол не отговори. Зарови се в паметта си и там видя запечатани отделни картини: девойка, която държи главата му на скута си и бърше кръвта от челото му; големи виолетови очи, които с болка и копнеж се разтварят в неговите; посинели от смут устни, които шепнат сподавено: „Боли ли те още, Маноле?“…
И сигурно видя нещо ново Манол в тия спомени, та, задрямвайки повторно, унесен от сънното жужене на пчелите, върху лицето му остана, едва-едва разцъфтяла, една сладка усмивка…
Когато войводата го събуди, по слънцето прецени, че трябва да е спал около два часа.
— Да тръгваме, Маноле — рече му войводата. — Имаме още бая път.
Алтънлъ Стоян — сега той караше натоварения катър — крачеше отпред, на няколко крачки по-назад вървеше Манол. Вървяха два-три часа, без дума да обелят и без да променят местата си. И Манол се чудеше и дивеше каква стъпка има този мъж пред него, който е надхвърлил вече петдесетте… Крачиха двамата така, докато попаднаха до един изоставен овчарски полугар и там насреща им нетърпеливо наскочиха брадясали възбудени мъжаги — момъкът свари да преброи, че са седемнайсет на брой. Неколцина от тях — байрактара Добри, Нягол, Трайко, Радко и още трима-четирима, имената на които не помнеше — той знаеше още от времето, когато дружината освободи робините на Аледин Безат бей, ала повечето виждаше за пръв път. Новите Алтънлъ Стоян събрал преди месец от различни места, за да укрепи дружината си, довел ги всички при този полугар и ги накарал да го чакат двайсет и девет дни — докато той е бил в Цариград.
Драго беше на Манол да бъде отново сред хайдутите. Радваха го благодарностите на изгладнелите мъже и потупванията им по рамото, когато двамата с войводата отвориха дисагите и зараздаваха самуните хляб и сухоежбината. И само едно помрачаваше настроението му — Алтънлъ Стоян го запозна с един от дружината, някой си Пенко от Върбица, който за пръв път излизал хайдутин, а досега служил като чирак при някакъв котленски ханджия; запозна го и им поръча двамата да се държат един за друг. Туй засегна Маноловото честолюбие — е, Пенко беше доста по-възрастен от него и видимо по-як, ама беше хептен аджамия в хайдушкия занаят, дори пушка или пищов още нямаше, докато той, Манол… Нейсе, примири се, нямаше какво друго да прави, ама малко горчилка тъй и остана в душата му.
193
Една особеност, типична за Сливен: още отдавна преди Освобождението в града е имало обществени фурни със значителни по брой и влияние еснафи на хлебари (фурнаджии, екмекчии) и симитчии, като само по-бедната част от населението си е печала хляба в домашните си пещи. Според д-р Табаков (ІІІ, 97) до 1850 г. фурните в града са били 66.