Като се нахраниха хубаво, войводата ги вдигна и ги заведе до Бюйюк конак — намираше се наблизо до село Риш, на главния път от Цариград за Шумен: на другата сутрин по този път щяла да мине царската хазна с четиридесет катъра, нея трябвало да бастисат. И тъй из основи бе изучил работата, че още отсега им каза кой катър колко жълтици ще носи, кой колко стамбола, юзлуци, екилици и грошове. И за стражата също им рече, и за бостанджията, който й е начело. А сетне ги разпредели на пусия, дето и най-изкусното око не би могло да открие отнапред, заръча им как точно ще ударят кервана и завърши с тези думи:
— Щом аз хвърля на бостанджията, и вие да гърмите и да дърпате катърите навътре в шумата!
Всичко стана точно тъй, както го бе предвидил войводата. Зададе се на другия ден керванът със султановото злато и насреща му се изправи Алтънлъ Стоян, пременен с обшитите със злато одежди. Заповяда той на стражата да се предаде, но като видя, че неколцина посегнаха към силяхлъците, гръмна с пушката си ей така, без да се цели, и бостанджията, улучен между двете вежди, се строполяса от коня си. Стреляха и другите хайдути и повалиха още половин дузина от стражата (Манол удари един арапин-великан, който точно се мъчеше да подгони назад катърите), а сетне се впуснаха бежешком, накълцаха с ножовете или прогониха останалите и повлякоха към гората натоварените със злато и сребро добичета. И само един от дружината зяпаше до разчекване на устата какво ставаше пред очите му, та стана нужда Алтънлъ Стоян пътьом да го свести с една люсница по врата — беше Пенко от Върбица и шамарът, който той изяде, хем достави удоволствие на Манол, хем пак го наскърби, защото с такъв хаплю го бе изравнил войводата.
Отдалечиха се навътре в гората, Алтънлъ Стоян даде знак да спрат и там изсипаха из торбите цялата плячка на няколко грамадни купчини. Подреди тогаз войводата всичките си другари — с Манол бяха станали осемнайсет — и захвана да разпределя нечуваното богатство: на всеки даде по един фес сребърни пари и по една кривача златни. А на него самия се падна колкото на десетина от другите, че и повече…
Накрая той отдели на една страна своите момчета, а на другата — събраните само за това бастисване момци, между тях бяха и Манол и Пенко. И ги разпусна, като ги напъти да си отидат всеки по местата си, да си гледат своята си работа и да чакат войводата пак да ги призове. И още един съвет им даде: да не бързат да показват от колко злато и сребро пращят кесиите им, зер сега ще плъзнат един бьолюк турски мекерета да слухтят и гледат кой отведнъж е станал паралия…194
А народът запя нова песен за Алтънлъ Стоян. Отначало тихичко и крадешком, после сред свои по седенки, а накрая песента се ширна навред по цяло Българско:
10
Сливналии пък и хора от казата се бяха научили да го причакват сутрин, като отиваше в конака. Усетили бяха, че тогава — ободрен от крепкия сън или още под влияние на спомена от вечерта, прекарана с Гюлсума, Юммю или Сеяр — е склонен да се показва великодушен, снизходителен, по-лесно да дава опрощение, правдина или подкрепа.
Тъй беше и тази сутрин. Докато крачеше нервно към конака, Тахир ага отдалече зърна как някакъв старец и една невеста с дете на ръце — и двамата гяури — се отлепиха от сянката на сградата и с плаха надежда се упътиха към него. Ала днес аянът носеше в гърдите си не бодрост и радостен спомен, а смес от зимен мраз и опустошителна вихрушка.
Махна им отдалече, да ги отпъди от пътя си. Искаше му се да им извика да не го закачат сега, нали този гарван буквояд хаджи Молла го бе измъкнал от топлината на леглото, за да забоде в сърцето му новината. Не приличаше нему, аян и самовластен господар на Сливен, да споделя с някого своите злополучия, а най-малкото — с гяури. Махна им пак, но те не го разбраха и се повалиха на колене в праха на четири-пет крачки от него. Старецът свали калпак и загъгна нещо, жената протегна насреща му детенцето си и зави жалостиво; Тахир ага не си даде труд да разгадае какво опява, но долови жалба срещу някакъв правоверен, който намушкал мъжа й и задигнал всичката аба, изтъкана от тях през зимата.
194
Случаят с обира на хазната е изцяло автентичен — разузнаването на Алтънлъ Стоян в Цариград, местността, броят на хората, нападението и смъртта на бостанджията, товарът и броят на катърите, размерът на дяловете от плячката, репликите на войводата. Описан е по спомена на вече известния на читателя хайдут Пенко, участник в обира (П. 3. Груев — „Разказ от хайдут Пенка“, сп. Искра, г. І, т. І, 1888–1889, стр. 226–227).