— Исках да се въздигна, аян ефенди. И пред себе си виждах два пътя: или да хвана гората и да стана хайдутин — с този бой и това вярно око можех да бъда нещо като Злати Кокарчоолу, или да служа на вас. Това избрах. Пък и добри пари ми дадохте на времето, когато се хванах дервентджия, пък и сетне…
Имаше и друга причина, тя беше най-важната, но за нея Кула предпочете да премълчи. Някога в родното му село го опозориха: хванаха го, че честичко навестява хорските курници да краде кокошки, та го оваляха в катран, а после в кокоша перушина и тъй го преведоха през цялото село, е и през къщата на онова девойче, дето отдавна лежеше на сърцето му. Тогаз Кула прокле рода си — целия християнски род — и си даде дума да мъсти. Същата нощ избяга. И на второто утро вече се бе пазарил дервентджия.
— Защо ми казваш това, Кула Байрактар?
— За да разбереш, че познавам българите отвътре, както само те си се познават. И да ми вярваш онуй, което ще ти кажа, войводо. Лесно е да се рече: „Да свършиш с Алтънлъ Стоян“. Потери, пусии, капани — тъй може да се спипа само някой аджамия, аян ефенди, не и стари лисици като Алтънлъ Стоян или Кара Танас. Тях ги закриля всичко: гора, трева, звяр, птица, камък, всичко.
Без да разбере защо, Тахир ага си помисли за стареца и жената преди малко. И си рече, че такива хора като тях, дето не мигват срещу дулото на пищова, също закрилят Алтънлъ Стояновци и Кара Танасовци…
— И какво означават думите ти? — рече гласно с тъжен присмех. — Че няма оръжие срещу човек като Алтънлъ Стоян? То ще излезе, както той сам се хвали в песента:
Сега беше ред на Кула да се изненада — не бе очаквал той, аянът, да даде ухо и да запомни песен за омразния му хайдушки войвода.
— Не, и срещу Алтънлъ Стоян има оръжие, аян ефенди.
— Аллах керим!195 — разпери ръце към небето Тахир ага, но личеше, че го прави на майтап. — И що може да ни помогне, Кула Байрактар?
— Парите.
— Парите? — вдигна хубавите си вежди Тахир ага. — Парите не са за нас оръжие срещу харамиите. Още Злати Кокарчоолу, оня, с чаталестото сърце196… Пък и в последните години не съм престанал да…
— Трябват пари, за да купуваме, не да даряваме продажни души, аян ефенди. Трябват толкова пари, че за тях син да се полакоми да продаде майка и майка — син. Времената се промениха, аян ефенди. Работите се извъртяха тъй, че раята се замогна. Виж ги тукашните сливналии. Речеш ли да подкупваш човек измежду тях с някакви мизерни алтъни, ще ти се изсмее в очите. За цената ще ти се изсмее.
Няколко минути Тахир ага съсредоточено смука от отдавна загасналия си чибук.
— Добре — кимна накрая. — Пари ще имаш. Друго?
— Другото е бадява, безплатно — засмя се беззвучно Кула. — Време. Прибързаността е лош ортак, аян ефенди.
— Вярно — кимна повторно аянът. Изглеждаше така, сякаш приказва едно, а мисли за друго. — Времето е голяма сила. „Заман саман сатар, саман заман сатар“197. — Най-сетне спря замислени очи върху Кула Байрактар. — Добре — рече. — Ще имаш и време. Пари и време ти давам, без да ги броя. И насреща искам само едно: главата на Стоян…
Привечер Киро Възела, горският кехая, редеше гюмовете с мляко, когато с крайчеца на окото си зърна отсреща, сред първите дървета на Равна198, издайнически да блясва седефен приклад на пушка. В първия миг сърцето му изстина, но Киро бързо се съвзе и като се престори, че не е забелязал нищо, наду бузи и засвирука уговорената „Тодорчо иде отдолу, отдолу откъм Цариград…“ Преструваше се той чак дотогава, докогато хайдутите — седем-осем на брой и разпилени в голям полукръг — почти изминаха разстоянието от гората до него. Тогаз страх сграбчи сърцето му — онова, дето му бе изглеждало просто и лесно, сега му се видя черно като зейнала дупка на ада. Че към него идеше не какво да е, а дружината на Алтънлъ Стоян — чуло ли се не някой да се е опитал да излезе насреща й и да не е получил олово в сърцето? Чак сега се отвориха очите на Киро и разбра той защо такава луда плата му дадоха за такваз проста услуга. Да имаше колай, Киро би се върнал една неделя назад и би бягал през три баира далеч от този кемер, който като жарава гореше кръста му. Но виждал ли е някой да се върне времето? И Киро проумя наведнъж две неща: че вече е късно да се покайва и че за него спасение ще има само ако ония, на които свиркаше сега, свършеха работата си.
Стигна до тази мисъл и пак се уплаши: ами ако те, още замаяни от обедното пиене, не забележеха знака, дето им даваше? И с избила на челото му пот той засвири тъй, че комай и в Котел би се чула свирката му.
196
Панайот Хитов („Как станах хайдутин“, ДВИ, София 1978, стр. 124) пише: „Та право си е, когато казват хората: «Той не се бои, четалесто му е сърцето!» Както има пословица, че Златя войвода — Кокарчоолу, като го убили и го разпрали, сърцето му било четалесто.“.
198
Равна — местност на три часа път от Котел. Заедно със Зеленич била едно от любимите свърталища на Алтънлъ Стоян войвода.