Това беше последното нещо, което той видя през живота си.
Така и падна, със свлечени до коленете потури…199
Когато Тахир ага научи за гибелта на Кула Байрактар, възкликна:
— Аллах, аллах, сламата продаде времето!…
И никой от онези, дето се случиха около него, не го разбра.
11
— Глумиш се, нали?
— Имам ли вид на човек, който се глуми и задява? Бяно така се облегна, сякаш във възглавниците на миндера търсеше опора не за гърба, а за духа си.
— Тъй — рече замислено. И направи на глас равносметка на онова, що беше чул: — Питаш ме дали съм съгласен да стана устабашия на нашия еснаф200. И думаш, че не се майтапиш с мене, не ме вземаш на подбив.
— Точно тъй — потвърди Селимински.
— И не виждам какво толкоз се чудиш — допълни Мавроди Коджакара.
— И ти ли, Добре, не виждаш?
— И аз — каза Добри Желязков, уж прекалено решително, но нещо издаваше, че вътрешно споделя колебанията му.
Разговорът се водеше в одаята на Бяно. Тримата му приятели го бяха споходили и по лицата им той веднага разбра, че ще чуе нещо необикновено. Ала да му предложат да бъде устабашия на сливенския абаджийски еснаф — това, виж, не можеше да подозре отнапред.
— А защо, да речем, да не си ти?
— Майсторите не ме обичат — вдигна рамене Добри, — гледат ме накриво, какво ли не пуснаха за моите чаркове…
— Добри и Мавроди ще влязат в еснафския съвет — обади се Селимински. — Ще са край тебе.
Смутен и объркан, Бяно обходи с безпомощни очи гостите си, пък разпери ръце:
— Ама вие с всичкия си ли сте бе, хора? Че в лонджата само да се чуе моето име и старите майстори ще изпокапят от смях…
— И стари, и млади майстори те уважават — възрази Коджакара. — Имаш ти име на абаджия, който каквото изтъче, сякаш подобава само за царска гърбина. Такъв майстор не може да не се уважава.
— Пък за избора не бери гайле — многозначително добави хаджи Иван. — За него ние ще мислим…
— Я виж какво стана при бакалите и пушкарите — обади се и Добри.
Макар и да беше член-основател на Братството, Бяно Абаджи за пръв път си каза, че може би странните явления напоследък в Сливен не се случваха тъй, от само себе си, а тайно и преднамерено се направляваха от другарите му и преди всичко от Иван Селимински. Ето, да вземем пушкарския еснаф. Там лонджата избра за чаушин Паскал хаджи Кутьов и тъй като устабашия беше престарелият и вече оглушал хаджи Симйон Гюргин, то на дело цялата власт беше в ръцете на Паскал. Бакалската лонджа пък неочаквано си хареса двамата по-малки братя Топракчиеви, та Христодул се прибра след събранието като устабашия, а Коста — като онзи член от съвета, който държи и се разпорежда с касата… За тези именно странни явления напомняше сега Добри Желязков.
— Знам, че не ти е по сърце — прекъсна мислите му Селимински. — Но трябва да приемеш, Бяно. Братствена длъжност е за тебе да приемеш.
Последните думи прозвучаха толкова естествено, та Бяно изобщо не съобрази, че в уставните основи на Братството и дума не се бе споменала за някакво намесване в работата на еснафите. Той само помълча, пък накрая се предаде с едно късичко изречение, което прозвуча като въздишка:
— Е, щом като трябва…
За Бяно събитията след тези четири кратки думи се завъртяха главоломно, като насън. В съботата след разговора, когато се събра лонджата и нещата дойдоха до избор, стана някой си Митю Ялбука, абаджия от Кумлука, и предложи да изберат за устабашия него, Бяно Силдаров. И не само го предложи, ами и такива хвалебствия нареди, че Бяно само се червеше и се чудеше къде да се дене от срам. А при това можеше да се закълне, че ако изобщо някога се е срещал с този тъй щедър на хвалби Митю от Кумлука, то ще е било на предишна някоя лонджа…
Станаха и други — някои полупознати, повечето съвсем непознати — и също занареждаха какви ли не бивалици и небивалици за Бяно. И докато той още се чудеше и маеше на това, лонджата го избра за устабашия. Сбъднаха се думите на Селимински и за Мавроди и Добри — и тях избраха в еснафския съвет.
Както беше обичаят, на третия ден след избора при Бяно се явиха предишният устабашия Ночо Хошера, дето минаваше за дясна ръка и сянка на чорбаджи Желязко, общинаря. Дойде и членът на съвета, който бе отговарял за касата. Но обичаят свърши дотук. И до бинлика с размери на малко буре, което Ночо Хошера донесе, пъшкайки под тежестта му. Защото Бяно вместо да извади мезе и да направят един славен зияфет, поблагодари за бинлика вино и го прибра на хладно в избата, а сетне поиска от двамата да проверят тефтерите и касата на еснафа. Напусто Ночо на няколко пъти опита да завърти работите към джумбуши и хлевоустия — като куче-гонче, което упорито се връща на следата, Бяно не се оставяше да го замотаят и все повтаряше своето: тефтерите и парите. Не помогна и другият чалъм на Хошера — да се престори на засегнат и да се измъкне навън с все тефтерите; Бяно се надигна заплашително и двамата гости, като прецениха мускулестата снага на стопанина, си седнаха на задниците. И не само показаха тефтерите и касата, а три дни се ровиха с новия устабашия в хесапите на еснафа, а трийсет пъти по три се обливаха в пот или трепереха от премръзване. Бяно пък набара такива янкеседжийства, че триста пъти по три му се доповръща.
199
От всички многобройни подвизи на Алтънлъ Стоян войвода народът е поставил най-високо този — убиването на жестокия и настървен гонител на хайдутите Кула Байрактар, станало при Кировите кошари в местността Равна. В книгата той е описан по три от многото песни, посветени на това събитие: от Котел, Сливен и Лясковец.
200
В турско време еснаф се е наричало сдружение на майстори от един на същ (напр. кожари) или сродни занаяти (напр. хлебари и симитчии). Членовете на еснафа се събирали всяка година на общо събрание, наричано с думата от италиански произход лонджа, на което избирали свой устабашия („първомайстор“), нещо като председател на еснафа, негов помощник — чаушин, и еснафски съвет от 3–4 членове. Устабашията ръководел заседанията на еснафския съвет и задължително участвувал в него при приемане на нови майстори, калфи и чираци, изпълнявал ролята на съдия в спорове между майстори от еснафа, имал право да наказва (напр. затваряне дюкяна за няколко дни или налагане глоби в полза на църквата), контролирал общата каса и т.н. Провъзгласяването на нов майстор и член на еснафа ставало с одобрението на всички майстори — най-често на тестир (угощение), даван от калфата-кандидат; там устабашията му препасвал една занаятчийска престилка, знак на майсторството, а кандидатът внасял в касата на еснафа сума от около 400–500 гроша.
В Сливен, оживен икономически център, са се сдружавали и дребните търговци, продаващи еднородни стоки — напр. рибари. Еснафите в града са били около петдесет, като най-богатите и най-влиятелните измежду тях били абаджийският, тюфекчийският (т.е. на оръжепроизводителите), месарският, бакалският, кожарският и пр.