Направиха това последното така. Надигнаха се из Сливен гласове, че трябва да се изберат нови общинари-чорбаджии на мястото на Желязко и другите; сетне работите се извъртяха, та избраха не хората, дето посочи Димитраки чорбаджи, а съвсем други, които той не бе видял и на сън да са рамо до рамо с него в общината. Е, не бяха баш торлаци, ала и „елини“ не бяха, брояха се за люде от по-първа ръка хаджи Нойко хаджи Божилов, хаджи Людскан или онова болнаво грамадище Цено Коньов, но още на първото събиране на общината се разбра, че ще вървят по торлашака свирка. И Димитраки се видя слаб и безсилен срещу едно мнозинство, което недвусмислено, макар и без предизвикателства, му налагаше волята си.
Тъй бяха нещата — Димитраки получаваше удар след удар като чучело, а нямаше що да стори в ответ… Оставаше му да се перчи и надува, ама и да се ослушва за смехове и глуми подире си.
Извървя цялата дължина на Тевната чаршия, като само поглеждаше отгоре-отгоре в десетките дюкяни201 и кимаше важно на майсторите в тях. Не бе дошъл да пазарува, а само ей тъй, да се покаже на хората. Но като излезе от горния й край, към Машатлъка, той се чувствуваше така изморен, сякаш идеше пеша от Ямбол… Спря чорбаджията за малко и попремига срещу светлината, пък свърна към метоха — знаеше, че новоизбраните общинари, залисани в катадневието си, не се въртят там по работно време, та се чувствуваше подсигурен срещу разни изненади.
Още като се качваше по стълбите на метоха, отвътре чу глас, който го изуми — не бе допущал, че тук ще прозвучи (поне за сега) словото на собствения му син Евтим. Напълно смаян, чорбаджията спря и се заслуша.
— Вие, цорбадзиите и обстинарите, сте си виновни, затуй на себе си се сърдете — безмилостно режеше Евтим. И продължи, както и другите също, вече на „елински“: — Вестне ли се в къщи мишка, добрият стопанин залага капани и отрови да я пречука навреме, не чака да му пръкне цяла сюрия мишлета, че тогаз да ги гони и треби. А вие? Като добри стопани ли постъпихте вие?
— Тежичко ни съдиш, Евтиме — обади се виновно владишкият наместник Кирияк. — Кажи къде сме сгрешили.
— Защо не смазахте на часа торлаците? — запита в отговор Евтим. — Още когато пръв път понадигнаха глави?
— Мислиш ли, че не сме го искали? — намеси се и пискливият глас на таксидиота Партентий. — Да бяха двама или дванайсет, да им смажеш главите. Ама на хиляда и двеста души…
Партений беше прав. Димитраки също не бе стоял през цялото време тъй, със скръстени ръце. Или по-право — искал бе да не стои със скръстени ръце, ала не бяха човек или дузина, какво да прави с цяла торлашка напаст.
— Защо ще смазваш глави? — продължи междувременно синът му оттатък. — Смазвай делата им! Смазвай онуй, дето са си го наумили и хилядата и двеста ще подвият опашки от само себе си.
В сърцето на бащата трепна гордост: „Виж го ти, момчурлякът станал мъж! И как само умно приказва…“ Но веднага го смъдна и малко горчивина: „Това е, одъртяхме. И децата скоро ще захванат да ни дават акъл…“
Отвътре се обади нов глас. Димитраки трябваше да се понапрегне, за да го познае — беше хаджи Никола Койчоолу, един от последните „елини“, останали в съвета на общината.
— Кажи го по-ясно, Евтиме!
— Ето ви го по-ясно — разядоса се Евтим. — Където посегне торлакът — прас! — през лапите. Протегнал ръка към настоятелството на „Света София“? Прас — катинар на църковната порта. Ще укрепява училищата, та пришълци някакви да учат децата по църковнославянски? Прас, край на училището. Ще се вре торлакът тук, в общината, при чорбаджиите? Прас, две думи на аяна и натрапникът — в хумбата…
Вътре се възцари тишина. Димитраки прецени, че е дошъл моментът за неговото появяване. Отвори вратата и почти се сблъска с Евтим — казал, каквото имаше да каже, синът му си бе затръгвал. И двамата се смутиха от срещата: Евтим — защото бе тръгнал да завоюва място сред първенците на града, без да знае баща му; Димитраки — защото виждаше като нов своя син.
201
Броят на дюкяните в Тевната (Тъмната) чаршия не е казан произволно. Това особено личи по запазилата се в Сливен песен, посветена на един пожар в нея:
За общ брой на дюкяните в Сливен към 1829 година д-р С. Табаков (ІІІ, 130) сочи цифрата 462.