Мълчанието, започнало след Евтимовите думи, продължи и когато баща му зае неговото място. Най-сетне го разчупи — Кирияк:
— Ех, как лети пустото време! Сякаш вчера Евтимчо беше педя хлапе, пък днес виж го — мъж. И то какъв мъж! Аферим на сина ти, Димитраки чорбаджи. Помни ми думата: Евтим ще хвръкне толкоз високо, че ще затъмни всичко в Сливен.
— Чух го през вратата — каза Димитраки, когато хаджи Никола Койчоолу понечи да го запознае с думите на Евтим. — Е?
— Момчето е право — не изчака втора покана Партений. — Пропуснахме много време, ама за такава работа никога не е късно.
— Тъй, тъй… — закима одобрително хаджи Никола Койчоолу, а зърната на броеницата му пригласяха: „Трак, трак…“
Наместникът Кирияк поразмести шишкавото си тяло и изпуфтя:
— Що можем стори ние? Общината комай е в техни ръце…
— Тъй, тъй… — обади се отново Койчоолу; все „тъй“ и за предложенията, и за съмненията в тях.
— Чест му прави на Евтим, че ни отвори очите — продължи Партений. — Що можем да сторим ли? Всичко, брате Кирияк, всичко, дето не сме сторили, когато му е било времето.
Димитраки усети как погледите, пълни с въпрос, се кръстосаха в него. И каза тежко:
— Разбира се. Можем да поправим грешките си.
А същевременно се запита каква ли беше истинската, дълбоката причина за внезапната — и тъй непривична — мъжественост на монаха. И не успя да си отговори. Защото още не беше дочул за разобличенията на някои не съвсем чисти Партениеви дела, позачестили напоследък от български свещеници и монаси и люде из народа.
— Евтим, да го поживи Господ, вече ни подсказа пътя — не спираше да се лее словото на таксидиота. — Три са ударите, които без бавене трябва да нанесем: училищата, църквите и общо върху бръснатите глави202, дето са дръзнали да се надигнат по-високо от позволеното.
— Тъй, тъй… — намери сгода отново да се обади Койчоолу.
— Хубаво го казваш — изпъшка наместникът Кирияк, — ама как ще ги ударим, тези удари?
— За училищата и църквите оставете на мене. Ще отида в Адрианопол и ще разкажа всичко от игла до конец на светиня му Герасим Критски, той няма да ни изостави. А за бръснатите глави трябва да помогне чорбаджи Димитраки. Кой друг, ако не той може да измоли намесата на войводата Тахир ага? Само чорбаджи Димитраки ще намери колай да му изясни кой и как мъти живота на хубавия Сливен, пък аянът си знае що да стори нататък.
Димитраки поразмисли, поразмисли, пък изрече тежко:
— Добре. Имайте го от мене.
13
Заедно с Добри през отворената врата нахлу диханието на зимата — мразовито, свирепо, понесло със себе си вълма снежинки. В одаята на Мавроди обаче беше топло, прикътано. Новодошлият хвърли ямурлука, но трябваше да изчака, докато очите му привикнат със здрача — нарочно не бяха запалили лампа.
— Да ви кажа правичката, мене захваща да ме гони страх — рече хаджи Нойко, очевидно в продължение на предишния им разговор.
— Чест ти прави, че го признаваш — каза Иван Селимински. — Само не виждам кое поражда страха ти.
— Тъй де — намеси се и Цено Коньов. — Ако питате мен, не нас, ония трябва да ги е страх.
— Кои са „ония“? — попита Иванчо Куртев; беше дошъл отново от Цариград по своите търговски работи.
— Как кои? Турчулята и преструванковците, дето съскат по гръцки.
— Добре, добре — сложи ред в приказките учителят. — Да чуем хаджи Нойко.
Очите на Добри Желязков посвикнаха със сумрака, та различи в одаята още Бяно, Мавроди Коджакара и хаджи Людскан. Неда я нямаше; погрижила се бе оджакът да е разпален и мъжете да имат мезе и стомна вино, па бе отишла някъде на гости с малкия Иван, шестмесечния им син.
— От какво ме е страх ли? Помилуй, господи, ами че от всичко, което става. Завъртяхме ние една въртележка, пък сега вече тя се върти сама и за нас не пита. И като се върти, докъде ще стигне, един бог знае. Е, може би и Сатанаил…
Както се случваше често напоследък, думите на хаджи Нойко хаджи Божилов подразниха Добри. Той изобщо не гледаше с добро око на този търговец и попски внук, много мекушав му се виждаше, лесно се огъва, па и е готов да угодничи на тия, срещу които ужким се бореха. Като го чу сега, не се стърпя и подметна злъчно:
— Що чиниш тогава сред нас, хаджи? Ние анджак да въртим въртележките сме си дали обет…
— Хайде пък и ти! — смъмри го хаджи Людскан уж полугласно, пък навярно го чуха и на Карандила. — Страх го е човека и ако си дадеш малко зор, ще видиш, че има защо да го е страх. Зер въртележката… Де го има това турчинът да се крие като бито псе по кюшетата, а християнският народ да управлява, както си ще и както му е удобно?
202
Припомняме на читателя, че по онова време мнозина от торлаците си бръснели главите, като само на върха оставяли тъй наречения „чамбас“.